шилинга, които бе припечелила през седмицата!
Тя отдавна се измъчваше, че не може да плаща поне част от прехраната и трябва да живее от средствата на Курт. Като узна как е спечелила парите, младежът се зарадва и усмивка се показа на устните му.
— Хубаво си направила — каза младежът на момичето, — но ти се грижиш за мене и аз трябва да те издържам. Ще сложа тези пари настрана. — Немецът седна на масата, зави парите в хартия и написа върху нея: „Това са парите, които Долора спечели по честен начин.“
Курт Валберг също се запозна с Клаудина и му бе приятно да разговаря с нея. Тази жена беше обходила половината свят и разсъждаваше зряло. Младият работник забеляза, че е нещастна и крие някаква тайна в сърцето си, затова й обръщаше по-голямо внимание, смятайки за свой дълг да утешава и помага на нещастните. Често вечер Клаудина, Долора и той се събираха и разговаряха и тогава артистката се развеселяваше, забравяше мъките си.
Стените на това здание, в което живееха бедни семейства, бяха тънки и всяка дума казана в съседната стая — особено нощем — се чуваше много добре. Долора чуваше как съседката й по цели нощи ридае и охка. Една вечер тя каза:
— Ах, да не бях го извършила, да не бях изпълнила ужасното отмъщение. Боже мой, ти знаеш, че се разкайвам, разкайвам…
Сутринта Долора каза на Валберг, какво беше чула през нощта. Тя го запита, дали не е по-добре да разкаже на Клаудина за чутото. Валберг поклати глава.
— Не — отвърна той, — не трябва да я безпокоим; има хора, които не обичат другите да знаят за техните грижи. Ако Клаудина се нуждае от утеха и от помощ, тя сама ще пожелае да сподели тъгата си.
Дойде Коледа. Съседите решиха да прекарат Бъдни вечер заедно. Долора купи малка елха и я.украси със свещи, позлатени ябълки, орехи и сладкиши. Всичко това — за да достави удоволствие на Курт. Малката стая грейна от светлината на свещите. Благоуханието на елхата и на восъчните свещи я изпълваше. Тримата стояха радостни около коледното дърво. Разменяха си малки подаръци.
Долора беше изработила на Курт красив портфейл, а на вътрешната му страна бе извезала със сърма буквите К. и В.
Тя се надяваше, че младежът ще й подари сърцето си, но уви! Курт я погледна в очите и каза:
— Благодаря ти, Долора!
Момичето се обърна и заплака. Клаудина я прегърна и я утеши. Тя отдавна бе разбрала отношенията на Долора и Курт…
След малко и тримата бяха около масата. Настроението лека-полека се подобряваше. Разговаряха по- увлекателно и по-весело от друг път. Говореха за мира, който Рождество Христово носи на християните. Двете жени слушаха с внимание. Курт извади вестник от джоба си, разтвори го и показа статия, написана с едри букви.
— Тъкмо пред светлите празници се разиграва комедия на правосъдието — каза той. — Тя показва падението на модерното правораздаване!
.Клаудина вдигна очите си. Лицето й се бе изменило.
— Чули сте нещо за делото на Драйфус? — запита жената.
После, когато погледна вестника, разтревожена каза:
— Капитан Алфред Драйфус! — обвиняват го в предателство, в шпионаж, о, Боже мой!
И изгуби съзнание.
— Какво става? — запита Курт Долора. — Мислех, че тези неща не са интересни за нея.
— Нищо й няма — отвърна Долора, — през последните дни е работила много… След малко Клаудина се съвзе.
— Прощавайте — извини се тя на Курт, — всичко ще мине. Нека продължим прекъснатата тема. Говорихме за капитан Драйфус. Има ли нещо ново около делото му?
Гласът й беше тревожен, тя се показваше спокойна, обаче държанието й беше някак неестествено.
— Делото е приключено — отвърна Валберг, — без да са дали възможност на подсъдимия да се защити.
— Осъдили? — извикаха и двете жени в един глас.
Клаудина беше скочила от стола си, тя хвана ръката на Валберг и го погледна толкова страшно, че немецът отстъпи няколко крачки назад.
— На какво е осъден? — запита бледата жена страхливо.
— На вечно заточение в Каена — отвърна Валберг. — Това е по-лошо от смъртта. Ще го разжалват пред неговите войници, а после ще го мъчат, докато умре. Но най-напред ще отнемат честта му.
Клаудина се развълнува и се засмя подло, но изведнъж се опомни.
— Това ужасно дело ме разтревожи повече, отколкото предполагах — каза тя, за да оправдае поведението си. — Но не искам повече да помрачавам радостта ви. Нали бяхте обещали да направите пунш?
— Да, той е готов — зарадва се младата кубинка като видя, че приятелката й се развесели.
Момичето взе шишето с горещия пунш и наля в три чаши, които постави на масата. Пуншът беше отличен. Клаудина пи много от силното питие. Тя се развесели и започна да разказва за цирка, за будоарите и за много други неща, които досега не беше споменавала.
Курт клатеше глава и я гледаше учуден.
Към полунощ Клаудина стана от стола и каза:
— Време е вече, трябва да си отивам, надявам се, че тази нощ ще спя спокойно.
Тя си тръгна, но на прага се спря, хвана Курт и Долора за ръцете и им каза:
— Обичайте се, обичайте се, глупави хора! Използвайте щастието, защото бързо се помрачава и тогава човек съжалява за това, което си е отишло. Курт, Долора, бъдете щастливи! Сбогом, прощавайте!
Курт и Долора стояха един срещу друг безмълвни, трогнати. Лицето на момичето беше се зачервило от срам. Тя смяташе, че бе настъпила решителната минута. Не трябваше ли Курт да послуша думите на Клаудина? Младият немец остана неподвижен, гърдите му се вълнуваха, беше затворил очите си. Най- красивата жена, която познаваше, стоеше пред него и той знаеше, че тази жена го обича. Само една дума и тя щеше да бъде негова. Но той не произнесе тази дума. За него бе загубено момичето, което той обичаше преди време, заради нейното минало. Достойнството му не позволяваше да се ожени за нея, а да си играе с любовта й, не искаше, защото това щеше да я унищожи още повече.
— Лека нощ, Долора, легни си — каза той на момичето, — дано още много Коледи прекараме заедно.
— По-добре ще е да умра, отколкото да доживея до другата Коледа — прошепна Долора и отиде в стаята си.
Вратата между двете стаи се заключи.
Валберг се разхождаше развълнуван из стаята. Той се бореше с чувствата и мислите, които вълнуваха душата му. Най-после немецът надви колебанията си. Съблече се и легна в леглото си. Угаси лампата и се помъчи да заспи.
Веселото изражение по лицето на Клаудина се помрачи, когато влезе в стаята си. Тя разроши с ръце черните си къдри и заблъска главата си в стената, без да почувства болка.
— Осъден, осъден на „суха гилотина“ — изпъшка тя. — Той ще загине на далечния каменист остров под палещото тропическо слънце, заобиколен от жестоки, долни хора, които няма да дадат дори капка вода на умиращия от жажда. Как ли ме проклина мене, предателката, която съм го обичала, а после го предадох на враговете му. — Тя се тръшна на пода и захапа една кърпа, за да не чуят съседите риданията й.
След четвърт час, когато силите й бяха на привършване, тя махна кърпата от устата си и стана. Клаудина падна на леглото и дълго лежа без да помръдне. Когато стана, беше взела ужасно решение.
Коленичи пред стенната печка и запали огъня. Напълни печката с въглища и запуши всички отвори на прозореца и вратата. После се съблече, като остави долната фуста и чорапите си. След това затвори вратичката на печката. Образувалият се отровен газ от горящите въглища не излизаше през комина, а нахлу в стаята.
— Сполучих — прошепна тя. — Алфред Драйфус, преди още да узнаеш, че аз те предадох, не ще бъда вече между живите. Преди Теб ще умра и ще отида при нашето дете. И скоро ще се срещнем там.
