— Вие ми мислите доброто? — извика тя, като го погледна внимателно. — Достатъчно е да види човек злобните черти на лицето ви, за да разбере, че на никого досега на света не сте желали доброто. Чак сега се убедих, че сте човекът на когото продадох писмото и който иска да погуби Драйфус!
— Докторе, разпоредете да отведат лудата — каза черният майор разтревожен, — тя не знае какво говори, време е да я затворите в уединена килия и да й…
Графът не можа да довърши изречението си.
Клаудина изпищя и стисна с двете си ръце гърлото му.
— Дявол — извика тя, — ти ме опропасти, ти погуби Драйфус, умри сега в моите ръце!
Те се сборичкаха. Напразно се мъчеше силният майор да се освободи от слабата отчаяна жена.
Доктор Дюбоа се притече на помощ, тъй като Естерхази беше изгубил съзнание и едва дишаше. Докторът хвана Клаудина и я блъсна настрана. После отиде до писалището си и натисна електрически звънец. Някой похлопа на вратата.
Дюбоа отвори. Две силни жени влязоха. Мършавите им тела бяха облечени в сиви дрехи, а по широките им сурови лица бе изписана жестокост. Всичко това не предсказваше нищо добро.
— Какво желаете? — запита Клаудина. — Аз не съм луда, не смейте да се доближите до мене!
— Тази жена е побесняла — извика доктор Дюбоа, окъпете я в студена вода, после я вържете и я затворете в стая № 17. Ако избяга, вие отговаряте!
Както орлите се нахвърлят върху разтрепераното агне, така и санитарките се нахвърлиха върху младата жена. Вдигнаха я и я изнесоха от стаята. Минаха по дългия коридор и се качиха на горния етаж. Жените блъснаха Клаудина във влажна стая. В нея имаше каменен басейн. Той беше пълен със студена вода. Слугините съблякоха младата жена.
Заповядаха й да се потопи в студената вода. Тя отказа. Санитарките я блъснаха в басейна. Държаха я толкова дълго, че тя почти се задуши.
Извадиха я полумъртва от водата. После се облече. Заведоха нещастницата в една килия без всякакъв прозорец. Клаудина се съпротивляваше, но тъй като беше съвсем отпаднала, жените успяха скоро да я вържат. След това я блъснаха на леглото и излязоха от стаята. Ключът се завъртя и новата жертва на черния майор беше затворена.
Той отстрани единствената свидетелка на Драйфусовата невинност.
27.
Павловна се беше изправила пред голямото огледало в стаята си и се оглеждаше. Красивото й тяло бе облечено в бяла копринена рокля. На главата си тя имаше миртов венец, миловидното й лице бе забулено в тънък воал, а на девствените й гърди блестеше тайнствената брошка, която й бе подарил граф Естерхази.
Прелестна и красива бе Павловна, но си оставаше все така бледа като мъртвец. Изглеждаше, като че ли ще легне не в брачното легло, а в гроба. Момичето държеше ръката на гърдите си, където беше скрила малко шишенце.
Морфин, отрова, спасение!
— Колко е часът? — запита младата княгиня приятелката си, която беше застанала до нея, облечена официално.
— Два без десет.
— Всяка минута графът може да дойде — пошепна Павловна. — Венчавката ще стане в два часа в църквата „Нотр Дам“.
Тя замълча, но след малко каза:
— Всичко ще свърши след половин час. Тогава ще стана жена на графа и после…
Студени тръпки побиха тялото й. Изведнъж княгинята се хвърли към Ева и я прегърна.
— Ще кажа на Емил — каза тя със светнали очи, — ще му кажа, че оставам недокосната и когато се срещнем там горе, аз ще бъда негова годеница.
— Но, Павловна, вие не сте сигурна, че барон фон Пикардин е мъртъв. Ако той е жив, а вие се отровите — тогава?
Павловна погледна нерешително приятелката си.
— Ако Емил фон Пикардин е жив — извика младата княгиня, — тогава и аз ще живея. Ти се лъжеш, Ева, Емил не е жив, чувствам го, тъй като в противен случай щеше да ми изпрати известие. Нали ми каза, че е заминал. Аз ще го последвам.
— Тихо, баща ви идва!
Княз Мирович влезе. Лицето му бе бледо и като че от вчера косата му бе побеляла повече.
— Татко, мили ми татко! — Павловна се хвърли към него и облегна глава на рамото му.
Мирович притисна уморен Павловна към гърдите си.
— Госпожице Рихтер, бъдете така добра и ни оставете за няколко минути. Искам да поговоря малко с дъщеря си преди да отиде с мъжа си в църквата.
Ева излезе от стаята.
— Моя любима, Павловна — каза Мирович, — дошъл е моментът, когато ти се отделяш от мене и ще последваш твоя мъж, който вместо мен ще се грижи за теб. Аз изпълних бащинския си дълг, а дали съм го изпълнил добре, това Бог ще отсъди. Ти знаеш, Павловна, че моята цел е била да те възпитам според силите си. Както градинарят се възхищава на разцъфтялата роза, за която се е грижил, така и аз днес стоя пред тебе и се възхищавам от твоята прелест. Не забравяй никога баща си. Спомняй си за него и го обичай! Ако някога чуеш, че твоят баща е лош, нечестен, злодей, кажи си: той ме е обичал, обичам го и ще го обичам винаги, макар другите да го ненавиждат. Обещай ми, че ще постъпиш така!
Павловна целуна баща си.
— Никога не ще забравя, че ти си бил най-добрият баща на света — каза тя, — обаче не мога да допусна, че може да те сполети зло. Не си ли ти най-добрият и най-честният човек на света?
Мирович трепна.
— Татко, ще те помоля — прошепна Павловна, — ако някога съм ти причинила зло, да ми простиш.
— Аз те благославям, дете мое, и ти прощавам всичко.
Ръцете на белобрадия мъж се допряха до главата й.
— Ти приличаш на майка си. — въздъхна князът дълбоко трогнат. — Дано бъдеш по-щастлива от нея! Нека бог те благослови.
Павловна целуна ръка на баща си и стана.
— Татко — каза тя, — твоята ръка е студена като лед.
— А ти си много бледа, дете мое, една невеста не трябва да бъде толкова бледа.
И двамата криеха един от друг тайните си. Някой потропа на вратата. Влезе Ева.
— Файтонът пристигна — съобщи тя, — граф Естерхази слезе от него.
Павловна побледня.
— Идва ли вече — прошепна тя, — нека влезе!
Ева отвори вратата и граф Естерхази застана на прага. Беше облечен във великолепна униформа, на кръста си имаше сабя със златна дръжка.
Черният майор можеше да се нарече красив мъж, ако нещо подло не се долавяше в изражението му. В лявата си ръка носеше фуражка, а в дясната букет от камелии и бели рози, между които имаше миртови клончета.
Граф Естерхази се спря на няколко крачки пред Павловна, за да се полюбува на красотата й.
— Мила моя — каза той, — най-щастливият час в живота ми е настъпил. Позволете ми да ви поднеса тези цветя, те са символ на невинността и красотата.
Павловна взе букета.
— Благодаря ви, господин графе — поклони се тя и се приведе, за да помирише цветята.
— Бели рози — прошепна Павловна, — с тях украсяват мъртви девици и техните гробове.
— Какви са тези тъжни мисли, мила Павловна — разтревожи се Естерхази, — защо мислите тъкмо сега за смъртта? Кълна ви се, че животът ви с мене ще бъде постлан с рози.
— Розите имат бодли, няма ли да си убода краката, като вървя по тях?
