които нямаше нищо друго, освен голи скали, пропасти и тропическо слънце, което изгаряше всичко, не можеше да се намери спасение. Всеки от тях има свое име. Първият се казва Княжески остров, вторият — Йосифов остров, а третият, най-страшният, се нарича Дяволски остров.
Първото впечатление на Драйфус беше, че там не можеха да живеят хора. Въпреки това, той видя осем полусъборени колиби, построени върху каменистата местност.
Мирович и мъжът на Херманса слязоха на този остров. Очакваше ги пъргав мъж с широки гърди, среден на ръст. Жълтото му лице, черната му коса и мустаци, подвижните му тъмни очи показваха, че е испанец. Този мъж се казваше Мурильо, той беше главният надзирател на Дяволския остров. Носеше няколко револвера и ками, затъкнати в кожения му колан. В ръката си имаше камшик от рибена кост.
— Напред, безсрамници — посрещна той затворниците, — напред по брега нагоре, аз ще ви заведа там, където заслужавате.
Камшикът изплющяваше най-вече по гърба на Мирович, който не можеше да изкачва бързо стръмнината.
Силното слънце напичаше главите им. Когато дойдоха до една от колибите, Мурильо извика високо:
— Лебодене, Розе, къде сте! Имате работа! Вратата се отвори и двама мъже, навярно негови прислужници, излязоха навън. Те изглеждаха смутени, като че са спали, когато Мурильо ги извика. Бързо и без да продумат, се присъединиха към шествието.
Щом слязоха на брега, Мирович и Драйфус бяха разделени. Нещастният изнемощял Мирович цял се разтрепера. Той прегърна Драйфус и насила го отделиха от него. Не можеше да си представи какво ще прави, когато му отнемат последната утеха — Драйфус. Ако бяха заедно, щяха взаимно да споделят мъките си и щеше да им е по-леко. Камшикът от рибена кост, евангелието на Дяволския остров, плющеше по гърба му.
— Ти нямаш вече никакви желания, ти трябва с всичко да се съгласяваш, без да се оплакваш и нищо да не очакваш, освен смъртта да дойде, за да те освободи.
Драйфус видя как един от служителите блъсна Мирович в една от колибите. Него заведоха в друга.
Тя бе дъсчена и приличаше на американските затвори. Цялата колиба се състоеше от една стая. През единствения голям прозорец можеше да се види морето. Мебелировката се състоеше от маса, стол и грубо легло.
— Можеш да спиш — позволи Мурильо на затворника.
Драйфус се отпусна на коравото легло.
Мурильо даде нареждания на слугата и излезе. Другият пазач седна на прага и застина.
Бедният затворник затвори очи. Той лежа часове в полубудно състояние.
Вълните шумяха навън, а влажният въздух влизаше през прозореца на хълма. Безброй комари летяха неуморно. Тези малки кръвопийци нападнаха новата си жертва и забиваха жилата си в тялото на нещастника. Смучеха кръвта му, мъчеха го, но Драйфус не чувстваше нищо. Мисълта, че се намира на последното стъпало на своя живот, съзнанието, че е самотен, изоставен върху един камък сред морето и че скоро ще трябва да се прости с живота и то далече от тези, които обича и които го обичат, ужасно го тормозеше.
— Дяволски остров — шепнеше затворникът, — сега се уверих, че заслужава това име.
Най-сетне парещите очи на Драйфус се затвориха.
Мъченикът на Дяволския остров се унесе в неспокоен сън.
4.
Слънцето се издигаше като голяма златна топка над океана и бавно се отправяше към небосвода. В малката лодка, която бегълците бяха нарекли „Капитанът“, седяха четирима души, изпълнени с радост и благодарност към Бога.
Те бяха Херманса и тримата й пострадали другари: барон Емил фон Пикардин, принц Людвиг Наполеон и старият моряк Менард.
Настъпилият ден им показа, че се намират близо до красива местност. Пред тях се намираше остров. Те пътуваха цяла нощ без да снемат ветрилата. Островът бе на миля далеч от тях. Помолиха се на Бога да им помага винаги и се посъветваха какво да правят. Менард ги убеди, че трябва да обиколят целия остров, за да видят дали е населен.
Лодката се отправи към северната част на острова. Брегът там изглеждаше вълнообразен и скалист. На около две мили по-нагоре видяха красива растителност.
Островът бе прорязан от множество канали, които образуваха малки островчета. Те бяха обрасли с разкошна растителност и изглеждаха покрити със зелен килим. Красиви свежи листа с кадифен цвят трептяха над водата.
Когато лодката минаваше край една стръмна скала, заобиколена от високи дървета, Херманса извика от радост:
— Вода, тук има бистра, хубава вода за пиене.
Голяма струя чиста вода течеше от една дупка в скалата. Сребърно блестящите струи се устремяваха към подножието на скалите от красив водопад. Той беше образувал голям басейн. Водата го изпълваше и когато преливаше, изтичаше от двете страни в морето.
Радостта на нещастните пътници бе неописуема. Мечтата им бе да стъпят на суша, да наквасят изгорелите си устни, подутите си гърла и разтрепераните си ръце. Тази скала, заобиколена от безброй дървета, и прекрасния водопад, беше само входът към този рай.
Скоро пътниците навлязоха в малък залив. Обширните плажове блестяха в разнообразни краски. По тях се движеха хиляди птички, бели като сняг или пък напръскани с различни цветове.
Бегълците се упоиха от прекрасната зеленина на природата, за която толкова много бяха жадували през двете седмици сред океанския безкрай. Въздухът благоухаеше от аромата на дърветата, които пътниците не можеха още да видят, тъй като бяха заслонени от скалите.
— Нека свалим платната в това благословено пристанище — предложи Менард, — и на гребла да слезем на брега.
След половин час малката лодка се вряза в пясъка. Първи стъпиха на сушата Пикардин и Херманса, а след тях — принцът и Менард.
Те се поклониха на земята, целунаха я и заплакаха.
Когато се огледаха в ясното огледало на залива, се уплашиха от себе си. Едва се познаха. Никога, навярно, морето не бе изхвърляло такива страшни хора на този прекрасен девствен остров. Те не приличаха на живи хора, а на мъртъвци, току-що излезли от гроба.
Скоро изкачиха с немощните си крака зелената височина и се озоваха в палмова гора, която се пресичаше от прекрасна зелена поляна, сред която течеше малка рекичка.
— Това ще е вашата къща, Херманса — извика възторжено Пикардин и показа четири дебели дървета, които растяха до самата река. — Нали е хубаво тук?
— Да, мястото е добро — отвърна Херманса, — но, моля, извинете ме, аз не виждам никаква къща.
— Нима не виждаш основата на стаята? Херманса се огледа и прошепна, почти без глас:
— Сляпа съм. Не мога да видя основите на стаята…
— Работата е много проста — отвърна засмян Емил фон Пикардин. — Тези четири дървета с листата представляват четири стени, а за покрив ще поставим ветрилата от лодката. Менард, принц Наполеон; нека се погрижим най-напред за нашата дама. Щом направим добър подслон за нея и ние, уверен съм, ще намерим място къде да се подслоним.
Емил и принц Наполеон оставиха Менард при Херманса, а те отидоха при лодката. След малко се върнаха с оръжие и с ветрилата. За два часа жилището на Херманса беше готово.
— Сега нека се погрижим за храна — каза Емил. — Менард и вие, Наполеон, можете да начупите няколко палмови клони и да запалите огън, а аз в това време ще отида да потърся нещо за нашите стомаси.
Той взе брадва, нарами кожената торба, в която преди се съхраняваха сухарите, и тръгна на път.
Херманса не желаеше да стои без работа. Тя изнесе всички съдове от лодката и ги изми на реката. После напълни два съда с вода и ги сложи на огъня.
