Въпреки че все още се чувствуваше малко не на себе си, сякаш бе държан дълго време в пълна изолация от света, той започна да се оправя от шока.
Изпитваше жажда. Налагаше се да слезе до реката и да пие от нея с надеждата че водата не е отровна. При тая мисъл той се усмихна саркастично и потърка горната си устна. Пръстът му обаче остана разочарован. Смешно, отбеляза си той, и едва тогава осъзна, че гъстите му мустаци ги нямаше. Аха, да, беше си помислил, дали водата от реката няма да е отровна. Каква абсурдна мисъл! На кого ли би му хрумнала налудничавата мисъл да възкреси някого само за да го отрови впоследствие? Но въпреки това се колеба дълго преди да тръгне към брега. Ненавистна му беше самата мисъл отново да се промъква между люшкащата се и бърбореща безспир тълпа, изпаднала в истерия, за да се добере до водата. Тук му беше спокойно, далеч от тълпата, освободил се като по чудо от паниката и ужаса, които заливаха хората като море. Ако само се опиташе да се промъкне обратно, вълната от разлюляни емоции щеше да го погълне отново.
В този момент зърна как една фигура се отдели от голото множество и се насочи към него. Видя, че това не беше човешко същество.
И едва тогава Бъртън проумя, че Съдният Ден не беше онзи, който всяка религия проповядва. Той никога не бе вярвал в Бога рисуван от християнската, мюсюлманската, хиндуистката или която и да е религия. Всъщност той не беше сигурен дали изобщо някога беше вярвал в съществуването на някакъв Създател. Беше имал вяра само на Ричард Франсис Бъртън и неколцина приятели. И беше вярвал, че когато умре, умира и светът с него.
4
След като възкръсна в крайречната долина, той изведнъж се оказа безпомощен спрямо съмненията, съществуващи в душата на всеки човек подложен от най-ранна възраст на религиозно възпитание и на въздействието на обществото от възрастни хора, което не пропускаше и най-малката възможност да налага своите убеждения.
Но сега, като следеше с поглед приближаващото се чуждо същество, той беше уверен, че събитието имаше друго обяснение, различно от свръхестественото. Фактът, че той се беше озовал в тая обстановка, имаше за своя причина чисто физическа, научна обосновка; не беше необходимо да се обръща за помощ към юдео-християнско-мюсюлманските митове.
Създанието, то, той — без съмнение беше от мъжки пол — надвишаваше шест фута и осем инча. Тялото му, покрито с розова кожа, беше много мършаво; ръцете му бяха с по три пръста и срещуположен палец, а краката с по четири много дълги и тънки пръсти. Под зърната на мъжките му гърди имаше две тъмночервени петна. Лицето му беше получовешко. Гъстите и черни вежди се спускаха чак до изпъкналите скули и се разперваха, покривайки ги с кафеникав мъх. Крилата на ноздрите му бяха украсени с ресни от тънка мембрана, дълги около милиметър и половина. Дебелото сухожилно седло на върха на носа му беше дълбоко вдлъбнато. Устните му бяха тънки, кожести и черни. Ушите му не притежаваха мека част, а извивките определено не бяха човешки. Скротумът сякаш съдържаше множество ситни тестиси.
Беше видял това създание да се рее в редовете на онова кошмарно пространство.
Създанието спря на няколко крачки пред него и се усмихна, оголвайки едни съвсем нелоши човешки зъби.
— Надявам се, че говорите английски. Но мога да говоря и на руски, китайски — мандаринско наречие, или хинди — изрече пришелецът.
Бъртън изпита лек шок, сякаш му бе проговорило куче или маймуна.
— Вие говорите американски английски от Средния запад — отвърна той. — И много добре при това. Макар че е прекалено литературен.
— Благодаря ви — изрече пришелецът. — Последвах ви, защото вие изглежда бяхте единственият човек, запазил разсъдъка си поне до степен да разбере, че трябва да се измъкне от онзи хаос. Вероятно вие вече имате някаква теория за … как му казвате на това? … възкресение?
— Толкова, колкото и вие — каза Бъртън. — Всъщност, аз нямам никаква теория за вашето присъствие тук, преди или след възкресението.
Дебелите вежди на пришелецът се повдигнаха, мимика, която трябваше да каже на Бъртън, че съществото срещу него е удивено или озадачено.
— Нямате? Странно. Бих могъл да се закълна, че няма и един човек от шестте милиарда, обитаващи Земята същества, който да не е чувал за мен или не ме е виждал по телевизията.
— Телевизията?
Веждите на пришелеца отново се повдигнаха.
— Не знаете какво е това телевизия…
Гласът му се провлече, и след миг той отново се усмихна.
— Но разбира се, колко съм глупав! Вие трябва да сте починали преди моето идване на Земята!
— А кога е било то?
Веждите на пришелеца се извиха (еквивалент на набърчването при човека, както щеше да разбере по- нататък Бъртън), и той бавно произнесе:
— Нека да пресметнем. Доколкото знам, според вашата хронология това трябва да беше в 2002 година след новата ера. Кога починахте вие?
— Трябва да беше 1890 година — каза Бъртън.
Пришелецът пред него отново му бе отнел чувството за реалност. Той прекара езика из устата си; кътниците, които беше загубил при сблъсъка на бузата му със сомалийския дротик, отново си бяха на мястото. Но той продължаваше да си е обрязан, а също и мъжете по брега на реката, въпреки че по- голямата част от тях крещяха или плачеха на австрийско-немски, италиански или словенски. Макар че по онова време повечето мъже от Триест и околностите му не бяха обрязани.
— Поне не си спомням нищо след датата 20 октомври 1890 година — добави Бъртън.
— Ааб! — изрече пришелецът. — И така, аз напуснах родната си планета приблизително 200 години преди датата на вашата смърт. Моята планета? Тя обикаля около звездата която вие тук на Земята й казвате Тау от съзвездието Кит. Ние се бяхме поставили в състояние на хибернация и когато корабът ни наближи вашето Слънце, автоматите ни размразиха и … но вие не разбирате за какво говоря, нали?
— Не съвсем. Събитията се развиват много главоломно. Предпочитам да чуя подробностите по-късно. Как се казвате?
— Монат Граутут. А вие?
— Ричард Франсис Бъртън на вашите услуги.
Той се поклони леко и се усмихна. Въпреки странния външен вид на съществото и някои отблъскващи черти, той откри, че се отнася с топлота към него.
— По-късно Капитан Сър Ричард Франсис Бъртън — добави той. — А най-последно Консул на Нейно Кралско Величество в австроунгарския пристанищен град Триест.
— Елизабет?
— Аз живях през деветнайсети век, не през шестнайсети.
— Още една кралица Елизабет царува във Великобритания през двайсети век — каза Монат.
Той се обърна към брега на реката.
— От какво толкова се страхуват? Всички човешки същества, които познавах, бяха сигурни или че няма задгробен живот, или че те ще бъдат обект на специална божия милост след смъртта им.
Бъртън се ухили и изрече:
— Тези които отричаха задгробния живот, са сигурни, че се намират в ада, защото са го отричали. Другите пък, които знаеха, че ще отидат в рая са потресени, доколкото разбирам, от факта, че са голи. Разбирате ли, повечето от картините ни за задгробния живот показват тия в ада голи, докато ония в рая са облечени. Така че като видиш, че си възкръснал по гол задник, значи трябва да си в ада.
— Това изглежда ви забавлява — каза Монат.
— Преди няколко минути не ми беше много весело — каза Бъртън. — И аз съм разтърсен, жестоко разтърсен. Но след като видях вас, разбрах, че нещата не са така, както си ги мислят хората. А и те много рядко стават според плановете им. А Господ, ако въобще възнамерява да ни се яви, очевидно няма
