своите оръдия.
Тома се смееше, както само той знаеше да се смее, с цяло гърло, победоносно, откривайки всичките си зъби.
— Виждаш ли как този кораб сам ни се предлага, както нашият златен галион на времето — рече той на Луи.
— Да — поклати глава Луи. — Но златото, което ще плячкосаме тук, май няма да ни направи богати.
— Е, да! — продължи да се смее Тома. — По-скоро той ще забогатее, ако ни плячкоса!
И се разсмя още по-гръмко. Сетне, заставайки сред топчии-те, които привършваха да зареждат, той викна:
— Бързо! Огън! Грабвайте брадвите, копията, сабите! Давам ви го този холандец, момчета! Дръжте!
Той си мислеше, че говори на своите доскорошни флибустиери, на корсарите си — и едните, и другите с еднаква радост се хвърляха в бой — десетина срещу сто, и едните, и другите еднакво решени да победят или да умрат. Ала сегашният му екипаж беше друг: търговски моряци, а не военни, смели само тогава, когато вече няма накъде. Затуй, когато Тома им предложи да вземат на абордаж три пъти по-големия от тяхната фрегата кораб, те се поколебаха.
И Тома забеляза колебанието им.
С един скок той отстъпи тогава чак до заслона и опрян в стената, застана срещу всички. Два стоманени пистолета блестяха в насочените му напред ръце.
— Кучета! Заспали кучета! — закрещя той грозно. — Чуйте ме, вие сте по-бедни и от Йов; аз съм по- богат и от Крез. Вие нямате тук нищо освен кирливите си кожи; в моето капитанско ковчеже има седемстотин хиляди златни лири. И въпреки това не друг, а аз поисках преди малко този бой, в който нямам какво да спечеля, но мога всичко да загубя. Но сега вие ще се биете, кълна се в кървавото си знаме, дето се вее там горе! На абордаж! На абордаж или… с ей тез ръце ще…
Той не довърши. Очите му святкаха и говореха вместо него, а насочените му пистолети уточняваха съвсем недвусмислено заплахата.
В същото време неколцина холандски войници, освободили се от купищата ветрила, въжа и реи, попопадали на палубата им, се насъбраха около най-смелия от тях и откриха грозна стрелба с мускети срещу момчетата на „Бел Ермин“. При първия залп четирима матроси паднаха. Притиснати между тези мускети и пистолетите на Тома и по такъв начин грубо убедени, че отвсякъде пи дебне смърт, тези овце се решиха да по-беснеят. С ниско наведени глави, ръмжейки от страх и от гняв едновременно, те се втурнаха да завземат кораба, чиято колосална маса се извисяваше над фрегатата. За щастие двете повалени и препречени мачти образуваха мост. Не бе изтекла и четвърт минута, когато Тома, останал сам сред опустялата горна палуба, забеляза своите момчета на кърмата на вражеския кораб, втурнали се с бесния устрем на отчаянието срещу холандските войници.
И тогава Тома, осигурил този фланг за известно време, се изкачи на порутените отломки и огледа бойното поле…
Положението не се бе влошило. Напротив. Тома видя най-напред кервана, вече доста надалеко. Оттук нататък можеше да се смята за спасен, защото боят още продължаваше около адмирал Габаре, който със своите два кораба притискаше петимата холандци, нито един от които не бе успял да се освободи от тази тежка прегръдка. А от друга страна, нито един от останалите четирима не беше в добро състояние, за да преследва с успех богатия керван: всяка от двете фрегати бе влязла в ръкопашен бой с един от четиримата, а последните двама загубили кой грот, кой фокмачта, се движеха твърде бавно, за да представляват опасност като преследвачи.
— Всичко върви от добре по-добре! — извика бодро Тома към Луи, все тъй изправен на поста си, пред руля…
Докато викаше, вратата на надстройката се отвори и на прага се появи Хуана.
Много красива, в най-хубавата си рокля от брокат, сресала, напудрена, гримирана, сякаш отиваше на бал, а не на бой, Хуана спокойно пристъпи на палубата. Пукаха пушки. Свистяха бискайки, снаряди и картеч. Но без съмнение при обсадата на Сиудад Реал тя се бе наслушала на тази музика, защото съвсем не й обърна внимание, а се приближи надменно към Тома, който, като я видя да се излага така на опасност, затаи дъх от вълнение.
— Е, какво! — каза тя. — Не свършихте ли? Още ли не сте превзели онзи кораб, отсреща?
Неподвижен и сякаш вкаменен, Тома я гледаше втренчено. Тя вдигна рамене и направи отегчена гримаса:
— Много продължи! — додаде тя. — Какъв жалък бой! Ами вие, вие какво правите тук сам?
Той свали шапката е перата, ниско се поклони, сетне я захвърли на пода и отвърна кратко:
— Отивам.
И с отмерени крачки, също като нея, той се насочи право към неприятелския кораб, без да бърза, спокоен, със сабя в ножницата.
Тъкмо в този момент холандците, събрали се най на края, започваха да отблъскват момчетата от Сен Мало, три пъти по-малобройни от тях. На свой ред „Бел Брмин“ предлагаше отлична възможност за абордаж.
Но на предната надстройка, зад готовите да побягнат моряци, изведнъж се изправи Тома.
Той викна:
— Агнеца идва на помощ!
И със спокойствие, сторило място изведнъж на най-ужасния, на най-смъртния гняв, той изникна сред неприятелите, започна да удря, да сече, да размахва тъй изкусно меча, че и най-храбрите отстъпиха и настана внезапен обрат.
Същата тази вечер, при залез слънце, всички жители на Хавър дьо Грас, надошли по укрепленията и вълноломнте, привлечени от далечния оръдеен тътен, видяха рядко и славно зрелище: една почти обезмачтена фрегата, която с прокъса-ни ветрила, люшкайки се, навлизаше в пристанището, а след нея — два линейни кораба — и единият, и другият гладки като понтони.2 Това бе в същност само едва плаваща порутина. Ала на тази порутина се ветрееха трийсет флага — целите в дупка като фина дантела, трийсет героични флага, с които адмиралът победител бе украсил своята триумфираща развалина. Възторжените граждани крещяха, хвърляха шапките си във въздуха, за да приветствуват тези флагове. Кралски флагове от бял сатен, сини копринени флагове от Сен Мало, опръскани с кръв, а високо над другите, подобно на буен пламък, извит от вечерния бриз, една достойна дрипа от тъмен пурпур, на чийто герб блестеше сред стотици дупки някакво странно животно, което гражданите на Хавър взеха за лъв.
Така, следвайки кервана, ескадрата благополучно стигна в пристанище — ескадрата, която вечно ще се помни, която още се командуваше от смелия адмирал Габаре, комуто едно гюл-ле бе отнесло дясната ръка, но който нямаше да умре от тъй честно спечелената рана.
Единствено „Малин“ ле се явяваше на проверката. Уви! Загинала бе в неравния двубой, който тя тъй дълго води срещу най-мощния неприятелски кораб. Така бе приключила битката.
Привечер „Бел Ермин“, а след него и „Азардьо“ и „Франсе“ прекосиха шлюза на пристанището — отливът не бе настъпил още. И капитанът от арсенала ги накара да се привържат на сигурно място, с по четири въжета всеки.
Тогава Луи Геноле можа да си отдъхне, да си почине както трябва, защото от ранни зори той не бе престанал да се сражава. Щом победиха неприятеля, Тома отново се затвори в своята каюта, в компанията на жена си. Нито тя, нито той, макар че през цялото време и двамата бяха изложени на опасност, не бяха получили и най-малка драскотина. Особено Тома, който се бе впуснал в редиците на неприятелите, тъй както плувецът се гмурва в морето — с наведена глава, човек би казал наистина, че това име „Агнеца“, което той пускаше напред като боен вик, му бе като талисман.
Докато Луи Геноле се бе оттеглил вече в своята каюта и скромно вечеряше, от близкия кей се зачуха
