Клод Фарер
Тома Агнеца
Тома Трюбле, наречен Тома Агнеца, не се интересуваше нито от течения, нито от ветрове, а още по- малко от някоя звезда — била тя полярна или тропична. Докато неговият помощник Луи Геноле и екипажът се мъчеха с всички сили да задържат „Бел Ермин“ в курса и да си отварят очите на четири, на Тома Трюбле, наречен Тома Агнеца, му стигаше да яде, да пие, да спи и най-вече да се радва на компанията на жена си Хуана.
Сутринта на петдесет и шестия ден от тръгването от Ла Тортю — падаше се два дни преди Коледа на 1677 година — наблюдателят внезапно сигнализира за многобройни ветрила право пред кораба, които, изглежда, се бяха отправили на изток, както самата „Бел Ермин“. Луи Геноле, уверен в бързината на своята фрегата — тя наистина бързо настигаше ветроходите, — не се поколеба да се приближи до тях. Като забеляза това, единият се отдели от другите и сиря, сякаш за да изчака преследвача. Вдигайки далекогледа си, Луи скоро разпозна един кралски кораб — на краля на Франция — както по изправните му ветрила и въжета, така и по великолепното знаме от бял сатен, което се развяваше на топа на гротмачтата му. Малко по-късно той можа да прочете и името на този линеен кораб — наричаше се „Азардьо“, а след това — да различи, изправен на мастика с рупор в ръка, един благородник с горда осанка, който, изглежда, даваше команди на кралския екипаж.
Фрегатата спря на свой ред, щом се доближиха до нея достатъчно, за да се чуват едни други. И благородникът с рупора започна с обичайните в морето въпроси:
— Ей! От фрегатата! Кои сте вие? Откъде идвате? Накъде отивате?
На което Луи Геноле отговори, без да скрива истината. И името на Тома Трюбле произведе добър ефект, защото, като чу това име, благородникът стана по-любезен, отколкото обикновено бяха господа кралските офицери при среща с обикновени корсари.
— Ей! — извика той. — Аз съм кавалерът на Артелоар, капитан на негово величество на този кораб с четирийсет и четири оръдия. Но знаете ли вие, че вашето Сен Мало гъмжи от холандски ескадри, които са завладели целия Ламанш — от Уесан до Па дьо Кале? Затова ние двама кралски капитани и един командуващ ескадра придружаваме този керван от трийсет и два търговски кораба, за да го вкараме в някое от нашите френски пристанища, ако, разбира се, врагът е пропуснал да заварди някое от тях.
Изненадан от новината и почти объркан, Луи Геноле мълчеше. Думите на кавалера на Артелоар кънтяха през рупора високо и ясно; и екипажът на „Бел Ермин“, скупчен зад помощник-капитана, нищо не пропусна. Луи нададе ухо, без да се обръща, и чу тревожно шушукане.
Кавалерът на Артелоар отново вдигна рупора.
— Ей! — извика той пак. — Не вярвам да пробиете блокадата на врага и да влезете в Сен Мало безпрепятствено. Но ако искате, можете да се възползвате от кервана и от неговата охрана. Ние сме три кораба на негово величество: „Франсе“, който носи знамето на адмирал Габаре — нашия командуващ ексадра, „Азардьо“ и „Малин“. Сто и шестнайсет оръдия. Ще има е какво да се отсрамим, ако е рекъл господ!
Тогава една силна, ръка легна на рамото на Луи Геноле. Тома Трюбле, наречен Тома Агнеца, привлечен от този необичаен шум, тъкмо идваше от кърмата. Озовал се срещу кралския капитан, той отдаде чест и перото на филцовата му шапка се развя внушително от вятъра. Сетне извика тъй силно, че макар и без рупор, го чуха добре и от двата кораба въпреки голямото разстояние.
— Ей! От кораба! — каза той. — Господин кавалерът, и аз, капитан Тома, приемам на драго сърце вашето любезно предложение и се присъединявам към вас, разбира се, не за да бъда защищаван, а за да защищавам! За да защищавам заедно с вас вашия керван и честта на нашия крал Луи. Така вместо сто и шестнайсет, оръдията ще станат сто трийсет и шест. И ще се отсрамим, ако е рекъл господ!
И той гордо нахлупи филцовата си шапка, докато кавалерът на Артелоар, отдавайки чест, на свой ред с доста нисък поклон сваляше своята…
Острият вятър духаше от запад, разтърсвайки здраво корабите, които се люшкаха във всички посоки. На изток бледата зора се бореше срещу още черната нощ.
— Богородичке!… — измърмори Луи Геноле, който се навеждаше над леерите на вахтения, изучавайки хоризонта… Богородичке!… Ако след малко времето не се оправи, холандските постове изобщо няма да могат да ни забележат. Но ние, ние дали ще имаме късмет да забележим входа на този Хавър, целия брониран от пясъци и плитчини?
След кратко съвещание с капитаните командуващият ескадрата бе заповядал курс право на североизток, за да стигне бързо английския бряг и да се отклони след това на един оръдеен изстрел оттам; изглеждаше, че вражеската флотилия се бе разположила по-скоро във френски води; маневрирайки така, керванът имаше добри изгледи да остане незабелязан до последния момент и може би тогава да изненада постовете неподготвени, форсирайки изневиделица плътната им преграда. Адмирал Габаре бе решил да влезе, ако е възможно, в Хавър дьо Грас: това пристанище е отворено наистина към морето и е напълно достъпно, зад плитчините, които сигурно са прогонили големите холандски кораби; при това часовете на прилива са по-чести, отколкото в който и да е друг залив на Ламанша. Узнал за това решение, Луи Геноле го бе одобрил горещо. Колкото до Тома, той, разбира се, още не го знаеше, тъй като нито веднъж не бе излизал от кабината си след разговорите си по-предния ден, когато с капитана на „Азардьо“ бяха обиколили другите кораби.
Не се виждаха никакви мачти, нито пък бряг. Мъглите продължаваха да се стелят на талази над морето, а вятърът, макар и силен, не успяваше да ги разпръсне, защото, едва прогонил единия, задаваше се друг. Колкото и редки и кратки да бяха проясненията, все пак те траеха достатъчно, за да се провиди от време на време някое ъгълче от хоризонта. Луи веднага насочваше натам далекогледа си, с който никога не се разделяше.
— И този път нищо — изнедоволствува той.
Погледът му бе отправен все на запад, през мъглите. Защото оттам духаше вятърът и изчислявайки най-добрите възможности за атака, Луи се боеше, че тъкмо оттам можеха да дойдат холандските плъхове.
„Там заливът е по-открит — мислеше той, — простира се оттук чак до Контактен — цели петнайсет- шестнайсет левги. Петнайсет-шестнайсет левги дълбоки води, тъкмо да напъхаме там не една ескадра. Ако дванайсет или петнайсет кораба ни дойдат оттам със силен страничен вятър, те ще имат на всичкото отгоре и предимството на вятъра…“
Изведнъж той се сепна в сметките си.
— Ха! — извика той. — Какво значи това? Майчице, що коприна! Тези господа от кралската флота могат ли да преживеят поне един час, без да се накичат с всичките си знамена?
Корабът на адмирал Габаре — „Франсе“ — наистина току-що бе дигнал сума ти знамена — сигнал за другите два кораба „Азардьо“ и „Малин“. В същото време той даде три оръдейни залпа, чийто троен дим се издигна бял като сняг сред калносивата мъгла.
Несигурен, че ще се справи сам, Луи видя „Малин“ да идва тъкмо навреме — „Малин“, който явно бе решил да заобиколи откъм кърмата „Бел Ермин“ и минаваше доста близо край него, за да навакса от вятъра. На мостика се бе изправил самият капитан, кавалерът на Росмадек. Като забеляза Луи Геноле, той вдигна рупора и извика:
— Ей! Корсарите!… Холандците са там, на запад-югозапад. Ние ще ги нападнем, за да спечелим време. Вие, от кервана, изчезвайте и карайте право на запад! Хавър дьо Грас не е далеч.
„Малин“ вече бързо се отдалечаваше. Луи го огледа. Това беше фрегата, много по-бледо копие на „Франсе“ или „Азардьо“, които бяха истински линейни кораби. Те имаха — единият четирийсет и осем, другият четирийсет и четири оръдия. А тя — само двайсет и четири, и то от най-малък калибър. „Бел Ермин“, с неговите двадесет бронзови оръдия, и той не отстъпваше.
— За какви ни има тоя мухльо! — гневно изруга Луи. — И знае ли той или не защо Тома Трюбле едва от вчера прие да присъедини нашата „Бел Ермин“ към ескадрата на краля?
Казвайки това, той тръгна към рулевия. Сам завъртя руля надолу и изкомандува да натегнат шкотите. В следващия момент „Бел Ермин“ послушно и бързо се носеше към адмиралския кораб.
За втори път, изоставяйки наблюдателния пост, Луи Геноле се върна в салона. Той се приближи, дори
