Изучаването на Евклид внесе състрадание и успокоение в съзнанието му, хвърли светлина между другото върху това, че напоследък мислите и чувствата му са били осакатени от объркване и отчаяние. Той знаеше, че онова, което смята за свое откритие, е може би илюзия, но практическите му преимущества си остават негови. Чувстваше се много по-добре. Усещаше, че е коригирал дистанцията между своята реалност и реалностите, които смущаваха духа му. Ако притежаваше своя философия или религия, сигурно нямаше да се нуждае от геометрията, но религиозните обреди в квартала му се струваха скучни и овехтели. Геометрията му помагаше чудесно да разбере метафизиката на осъзнатата болка. Принципното предимство се състоеше в това, че веднъж разположени линейно, той можеше да приеме настроенията и несъгласията на Матилда с жар и състрадание. Не беше победител, но и прекрасно се избави от положението си на жертва. С напредването в теорията и практиката той установи, че грубостта на оберкелнерите, плахите души на чиновниците и цинизмът на полицаите не могат да накърнят спокойствието му, но щом тия мъчители усетеха силата му, те на свой ред ставаха по-малко груби, плахи и цинични. А чистотата, с която сутрин се събуждаше, не го напускаше през целия ден. Канеше се да напише книга за своето откритие: „Евклидовата емоция — геометрия на чувствата“.
По това време му се наложи да замине за Чикаго. Качи се на влака в един сив, облачен ден. Събуди се на зазоряване, целият изпълнен с полезност и чистота. Прозорецът на купето гледаше към една работилница за ковчези, склад за стари коли, бараки, обрасли с бурени игрища, прасета, угоявани с жълъди, и в далечината монументалната мрачност на Гари. Еднообразният и меланхоличен пейзаж подейства на духа му като проява на човешката глупост. Малори никога не бе прилагал теоремата си към пейзажа, но сега откри, че ако превърнеше компонентите на видяното в паралелограм, ще бъде в състояние да отдалечи от себе си обезкуражаващата провинция и да я направи безобидна, обикновена и дори прелестна. Поръча си богата закуска и денят му мина успешно. Ден, който не се нуждаеше от геометрия. Един от колегите му в Чикаго го покани на вечеря. Покана, която той нямаше как да откаже, и точно в шест и половина пристигна пред малка къщичка, облицована с тухли, в непозната част на града. Още преди отварянето на вратата Малори разбра, че ще има нужда от Евклид. Домакинята го посрещна с неизсъхнали сълзи на очите. В ръката си държеше чаша. „Той е в зимника“, проплака тя и влезе в малката приемна, без да обясни на Малори къде е зимникът или как да го намери. Жената се отпусна на колене и започна да връзва етикет на един стол. Малори забеляза, че повечето от мебелите имат етикети. На етикетите пишеше:
Чикагски склад за мебели.
И с по-малки букви:
Собственост на Хелън Фелс Макгауън.
Макгауън се казваше приятелят му.
— Нищо няма да оставя на този кучи син — изхълца тя. — Дори и сламка.
— Здравей, Малори — каза Макгауън и се подаде от кухнята. — Не й обръщай внимание. Веднъж-дваж в годината тя става кисела, окичва с етикети всички мебели, заявява, че ще ги изпрати на склад и че ще си наеме мебелирана стая и ще работи при Маршал Фийлд.
— Ти нищо не разбираш — каза тя.
— Да се е обаждал някой? — попита Макгауън.
— Току-що телефонира Лоуис Мичел. Хари се напил и сложил котето в електрическата бъркачка.
— Тя ще дойде ли?
— Разбира се.
На вратата се позвъни. Влезе разчорлена жена с мокри бузи.
— О, какъв ужас! — изхлипа тя. — Децата гледаха. Това бе тяхното малко котенце и те го обичаха. Не бих се сърдила толкова, ако децата не гледаха.
— Да се махаме оттук — каза Макгауън и се запъти към кухнята. Малори го последва и видя, че в кухнята няма никакви признаци, че се готви вечеря. Слязоха по стълбите в зимника, обзаведен с маса за пинг-понг, телевизор и бар. Макгауън му наля чаша уиски.
— Някога Хелън беше богата. Това е една от бедите й — каза той. — Произхожда от заможно семейство. Баща й притежаваше автоматични перални на самообслужване — ако ги наредиш една до друга, стигаха до Денвър. Въвел бе в пералните си забавления на живо — фолклорни състави, джазови оркестри. Но профсъюзът на музикантите го хвана за гушата и той за една нощ фалира. Тя знае също така, че аз се будалкам с жени, но ако не й изневерявах, Малори, нямаше да бъда верен на себе си. Искам да кажа, че горе правехме любов с онази дама Мичъл. Онази с котето. Чудо е. Ако ти харесва, мога да те вредя. Тя ще направи всичко за мене. Обикновено й давах по нещо. Десет долара или бутилка уиски. Една Коледа й подарих гривна. Мъжът й има склонност към самоубийство. Все взема хапчета за сън и все навреме му промиват стомаха. Веднъж опита да се беси…
— Трябва да тръгвам — прекъсна го Малори.
— Почакай, почакай малко — каза Макгауън. — Нека освежа питието ти.
— Наистина трябва да си вървя — настоя Малори. — Имам още малко работа.
— Но ти нищо не яде — каза Макгауън. — Остани за малко, ще ти стопля риба.
— Нямам време — настоя Малори. — Трябва да свърша още куп неща. — Качи се по стълбите горе, без да каже сбогом. Мисис Мичъл си бе отишла, но домакинята продължаваше да връзва етикети на мебелите. Той сам си отвори вратата, взе такси и се прибра в хотела.
Извади сметачната линийка и се зае да изчисли отношението на обема на един конус и нанесената върху него призма. Мъчеше се да изрази линейно пиянството на мисис Макгауън и съдбата на котето на Мичъл. О, Евклид, не ме изоставяй сега! Какво искаше Малори? Искаше ясност, красота и ред, нищо повече; стремеше се да осмисли образа на мистър Мичъл, увиснал на въжето. Малодушие и каприз ли беше страстното отвращение на Малори към низостта? Грешеше ли, като търсеше определение на доброто и злото, като вярваше в неизменната сила на разкаянието, в очарованието на това да можеш да се срамуваш? В картината имаше много неизвестни, но той се стремеше да придържа уравнението към фактите на вечерта. Свърши след полунощ и едва тогава си легна. Спа добре.
Ако се съдеше по срещата със съпрузите Макгауън, пътуването до Чикаго бе пълен провал, но затова пък финансово то се оказа изгодно и семейство Малори реши да замине в отпуска. Мистър и мисис Малори постъпваха винаги така, когато се чувстваха материално добре. Пътуваха със самолет до Италия и се настаниха в един малък хотел близо до Сперлонга, където бяха отсядали и преди. Малори беше много щастлив и през десетте дни, прекарани на крайбрежието, нямаше нужда от Евклид. Преди да отлетят обратно, те се отбиха в Рим и последния ден отидоха да обядват на Пиаца дел Пополо. Поръчаха си раци, смяха се, пиха, чупиха черупките със зъби и тогава изведнъж Матилда изпадна в меланхолия. Изстена и Малори разбра, че отново има нужда от Евклид.
Матилда очевидно бе потисната, но денят сякаш обещаваше на Малори методично и с помощта на геометрията да съумее да изолира причините за нейното лошо настроение. Ресторантът предлагаше чудесни условия за това. Всичко беше изрядно и благоуханно. Останалите посетители бяха най-прилични италианци, до един непознати, и той не можеше да си представи, че някой от тях е виновен за унинието й. Тя с удоволствие бе изяла омара си. Покривката беше чиста, сребърните прибори излъскани, келнерът учтив. Малори огледа обстановката — цветя, купища плодове, движението на площада отвън. Нищо от това не можеше да породи тъгата и горчивината, изписана на лицето й.
— Не искаш ли сладолед или плодове? — попита той.
— Ако искам нещо, мога и сама да си поръчам — каза тя. Така и постъпи. Направи знак на келнера. Поръча сладолед и кафе само за себе си и изгледа мрачно Малори. Той плати сметката и я попита дали иска да вземат такси.
— Ама че тъпа идея — каза тя и се намръщи с погнуса, сякаш той бе предложил да прахосат спестяванията си или да пратят децата си да играят в цирка.
Тръгнаха към хотела, но не вървяха редом, а един зад друг. Светлината беше ярка, горещината непоносима и ти се струваше, че улиците на Рим винаги са били напечени и ще бъдат до края на света. Дали
