1977

жени,
с последен писък
се прощаваха
с живота
под прах,
парчета от панели,
железа и
мебели.

Свищов се люшкаше
във транс.
„Траверси, като змии
се огъват — един комшия
каза. — С очите си
видях!“
Бучене, грохот…
Писъци…
и СТРАХ!
Скачаха студенти
от терасите
и долу, на паважа,
срещаха смъртта си.

А живите —
по милост на съдбата —
затрупани под тонове бетон,
не знаеха
на кой от двата свята
се намират…
очакваха да бъдат смазани
под скърцащите,
тракащи
отломки,
тъй, както
другите до тях.
Те виждаха крака,
ръце…
парчета…
а собствените — не,
затрупани под
камъка.
Какво бе болката
от смазаната плът,
пред детското стенание
в съседната камара
от желязо и
бетон,
или пък от…
ТИШИНАТА!
Ужас бе
сковал сърцата,
които чакаха
смъртта да ги докосне
с ледено дихание.

Защо убиваш, майчице Земя!?

Над сто ковчега
в болничния двор!
Засвириха сирени на линейки
(да пуснат градските
ги беше страх. От паника).
Над сто жалейки
в моя град
остави този ден
по портите
и стълбовете бели!

Бе март, седемдесет и седма.
Четвърти ден.
За някои… последен.

2007 г.

Добрич

,

Информация за текста

© 2007 Румен Ченков

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12477]

Последна редакция: 2009-06-24 13:00:00