1977

Румен Ченков1977

Бе март, седемдесет и седма.
Денят — до втръсване обикновен.
Утрото напомняше за пролет,
капчуците отмерваха минутите…
до края.
Ден, слънчев и усмихнат,
но студен.

Направиха часовниците
обиколка
и слънцето се скри
под хоризонта.
Спусна се нощта,
а в къщите —
на топло —
хората отмаряха,
загледани в Канала,
с чаша вино:
от трудовия делник
разтоварваха.

В началото бе тътен,
приглушен… съдбовен.
Сякаш в ада демони
празнуваха.
В сърцата ни
роди се ужас смътен
и лъхна хлад гробовен.
Изгасна токът,
а стъклата задрънчаха…
шишетата и чашите…
като че танкове навън
с машинен рев запяха
под прозорците…
и чуваше се звън…
А хората се сетиха
какво ще ги постигне,
но бяха вцепенени
и уплашени.
Гледаха се
без да мигнат
в лицата пожълтели…
чакаха да се отвори адът…
усетиха смъртта —
как идваше
с косата си студена.

И залюля се майката Земя!
В недрата й
огромни демони танцуваха.
Два блока като
влюбени
се зацелуваха,
а Сатаната весело запя
във писъка на тез,
които съществуваха.

Пищяха дечица,
пищяха жени,
търкаляха се
и се удряха в стените.
Паниката беше господар
по стъпалата,
в спалните
и кухните…
В душите
паниката беше
господар!
В ужасен танц
два блока се целуваха —
гротескно-любовен
кошмар.

От тази нощ градът
се промени:
със грохот грозен
сградите се срутиха.

Смъртта косеше хората под тях:
над сто човека
под руините —
затрупани.
Преди минути
всички бяха живи,
а после — смачкани,
обезобразени
трупове.
Деца,
мъже,