— Страхотен е — отбелязах аз и оставих куфара си на пода.
Пеги седна на леглото и се друсна отгоре.
— Пружините не скърцат! — изкиска се тя.
Точно, когато си мислех, че това е неприкрита покана, Пеги стана и отиде във всекидневната.
— Изпий едно за сметка на хотела — предложи тя и отиде до вградения в стената хладилник. — Скоч?
— Само ако ми правиш компания.
— Предпочитам джин. — Пеги напълни чашите и продължи: — Кухнята тук ще ти хареса. Не се храни другаде. Готвачката ни наистина е фантастична. — Подаде ми уискито, вдигна чашата си и отпи. След това въздъхна и ми се усмихна. — По това време винаги имам нужда да пийна нещо. Баща ми никак не одобрява.
— Всяка жива душа, която изкарва прехраната си с труд, има нужда от питие в единадесет и половина сутринта — отговорих аз и опитах уискито. Беше меко на вкус — добро.
— Казаха ми, че си частно ченге — отбеляза Пеги. — В тази дупка няма никакво разнообразие. Вярно ли е, че търсиш Джони Джаксън?
Тъй като чувствах, че този разговор може да продължи дълго, аз седнах и й посочих другия стол.
— Само ще си освежа питието — отговори тя и залюля стегнатия си малък задник пред очите ми, отивайки до хладилника. Изненадах се, защото видях, че чашата й е празна. Напълни я отново, върна се при мен и седна.
— Вярно ли е за Джони Джаксън?
— Да.
— Не е ли ужасно, че старият Джаксън се застреля?
— Случват се и такива неща.
— Да, предполагам. Старите хора нямат за какво да живеят, нали?
— Някои нямат, други имат.
Тя изпразни чашата си наполовина.
— Не искам да остарявам.
— Е, всички остаряваме. Познаваше ли Джони Джаксън?
— Бяхме съученици. — Тя ме погледна съучастнически и се изкиска. — Липсва ми. Всички момичета тичаха след него, но той не им обръщаше никакво внимание. Освен на мен.
Ако Джони Джаксън е изчезнал преди шест години, тогава тя трябва да е била на около шестнадесет. Е, ако не ме пързаляше, момчетата и момичетата в провинциалните градчета като Сърл изглежда започваха да водят полов живот доста рано.
— Доколкото разбрах — казах аз, — Джони не се е интересувал от момичетата в училище.
— Така е. Точно така. Беше от тези, които ходят само с едно момиче… Това бях аз. — Пеги изпразни чашата. — Мислиш ли, че ще го откриеш?
— Не знам. Надявам се. Това ми е работата.
Та се наведе напред. Хубавото й лице беше зачервено от джина.
— Искам да го намериш. Липсва ми.
— Казаха ми, че е изчезнал преди шест години. Доста време за момиче като теб да помни едно хлапе и още да тъгува за него.
— Той беше особен. Не беше като другите боклуци в Сърл. Имаше ум в главата си. Мога да се обзаложа, че сега се е уредил някъде и печели добри пари. — Пеги въздъхна. — Мечтая си да се върне и да ме вземе от тази проклета дупка. — Погледна чашата си с помръкнало лице.
— Говорил ли е, че се кани да заминава?
Тя поклати глава.
— Никога не говореше за себе си. Нито пък за дядо си.
— За какво, тогава, говореше?
Погледът й се отмести неспокойно.
— Бяхме малки. Знаеш как е. Понякога говореше за любов и за това, колко лош е света за децата. Можех да го слушам с часове. — Тя погледна крадешком към хладилника и вдигна чашата си. — Мисля да си налея още малко.
— Остави я да почине малко, Пеги. Джинът не се отразява добре на хубавите млади момичета, особено в големи количества.
Тя направи гримаса.
— А защо мислиш, че съм хубава? — Стана и отново напълни чашата си. — В този проклет град никой друг не мисли така.
— Защо?
Беше доста пийнала. Изсумтя подигравателно.
— Ще ти кажа защо. Единственото свястно момче в тази клюкарска помийна яма беше Джони.
— Правили ли сте нещо с Джони?
— Защо не го кажеш направо? Исках, но според него истинската любов не била това. То идвало с брака. — Тя изпи джина си наведнъж, стана, олюля се леко, чашата се изплъзна от пръстите й падна на килима. Погледна ме с безумен поглед и се разрида. — Ето за това искам да го намериш! Искам да се върне тук и да се ожени за мен! Намери го! Чуваш ли!
Пеги Уайът изтича навън от стаята и затръшна вратата след себе си.
Докато се измия и подредя багажа си, вече беше станало време за обяд и бях гладен. Слязох долу в ресторанта. Имаше десетина души, предимно мъже, които се хранеха. Когато влязох, всички погледи се устремиха към мен — някои ми се усмихнаха, други само кимнаха за поздрав. Всички в просторната зала на ресторанта знаеха, че съм детектив, който работи за частна агенция и че работата ми е да открия внука на Фред Джаксън. Седнах на една маса настрани от прозорците.
Приближи се един цветнокож усмихнат келнер и ми предложи специалитета на заведението.
— Най-доброто, което може да приготви готвачката, мистър Уолъс, сър — каза той. — Задушено месо.
Съгласих се и келнерът се отдалечи. Продължавах да усещам впитите в мен погледи на околните и се съсредоточих върху ръцете си, подпрени на масата. Предполагах, че рано или късно ще свикнат с мен, но това любопитство — сякаш очакваха да извадя пистолет или да измъкна заек от шапка — Започваше да ми досажда.
Един висок мъж с тъжно лице се надвеси над мен и прекъсна мислите ми.
— Аз съм Боб Уайът, мистър Уолъс. Дъщеря ми каза, че ще останете известно време в хотела. За нас е удоволствие.
Стиснах ръката му и се вгледах в изпитото му бяло лице и мътните му очи. Трябва да беше на около петдесет, но животът очевидно не се бе отнесъл добре с него.
— Ако искате нещо, просто кажете на Пеги. — Той се застави да се усмихне. Заприлича ми на призрак. — Приятен обяд. — И се отдалечи.
Задушеното наистина беше чудесно. Изядох го бавно и с удоволствие. Малко след 14:00 излязох от ресторанта и влязох във фоайето на хотела, но преди това останалите в ресторанта клиенти ми се усмихнаха и ми кимнаха, а аз им се усмихнах и кимнах в отговор.
Пеги се подпираше на рецепцията. Усмихна ми се лъчезарно, но не спрях при нея. Излязох навън в горещия и влажен въздух, прекосих улицата и влязох в канцеларията на шерифа. Бях почти уверен, че шериф Мейсън по това време ще е отишъл някъде, за да изпие лекарството си и ще намеря Бил Андерсън сам.
Заварих го да седи с крака върху бюрото и да чисти зъбите си с кибритена клечка.
— Здравейте, мистър Уолъс — поздрави ме той. — Радвам се да ви видя отново.
— Наричай ме Дърк — казах аз и поклатих глава.
— Не е изключено съвсем скоро да станем колеги.
Предадох му думите на полковник Парнъл.
Видът му стана като на човек, на когото са дали милион долара.
— Ей! Това е страхотно! Благодаря ти, Дърк! Ама наистина е страхотно!
