— Шерифът няма ли го? — попитах аз и седнах.
— Няма го и няма да го има поне още три часа.
— Бил, какво ще стане с къщата на стария Джаксън?
— Нищо. Птиците ще живеят в нея. Може би някой ще иска да купи земята му, но това трябва да реши внукът. Предполагам, че старият Фред не е имал други наследници.
— Но никой не знае къде е той.
Бил кимна.
— Това е положението. Доктор Стийд каза, че ще пусне обяви за смъртта на Фред в местния вестник. — Той сви рамене. — Не знам дали това ще помогне, но все пак трябва да го направим.
— Бил, искам да огледам къщата на Фред — казах аз. — Ти искаш ли да дойдеш?
— Очакваш да намериш нещо ли?
— Не знам, докато не я огледам.
— Веднага ли?
— Защо не? Ако нямаш друга работа?
Бил се ухили.
— Седя тук по цели дни, без да правя нищо. Понякога полудявам от скука. Престъпността в Сърл може да се побере върху върха на една карфица.
— Ами… тогава да вървим.
По пътя към къщата на стария Джаксън разпитах Бил Андерсън за Пеги Уайът. Седях до него в древния му шевролет, решен да изкопча цялата информация, която може да ми даде.
— Пеги? Истинска каша. — Бил поклати глава. — Знаеш ли, Дърк, не мога да не изпитвам съжаление към нея и баща й. Той е болен от неизлечим рак и не му остава да живее повече от година. Ако не беше цветнокожият му персонал, хотелът отдавна да е пропаднал. Ейми, готвачката им, привлича много клиенти с ястията си. Боб Уайът не е в състояние да прави каквото и да било. Непрекъснато има болки. Пеги ръководи всичко. Бяхме съученици. Тя е умно момиче, но когато майка й умря, трябваше да напусне училище, за да помага на баща си в работата. Оттогава я прихванаха лудите.
— Кога умря майка й?
— Преди около шест години. Тогава Пеги беше на шестнадесет.
— И по същото време изчезна Джони Джаксън, нали?
Бил ме стрелна с очи.
— Какво общо има това с Пеги?
— Каза, че са я прихванали лудите. Имала ли е някакви неприятности?
— Е, не чак неприятности. Със сигурност имаше проблеми със самата себе си. В този град всичко се разчува. Започна да спи с този и онзи. Не се ползва с добро име. Но всички обичат баща й, Боб. Хората го съжаляват и затова я прикриват пред него. Това, което наричаш „смокинов лист“. Но напоследък се разчу, че започнала да пие.
— Разбрах, че е била близка с Джони.
— За първи път чувам. Джони не се интересуваше от момичетата. Но и да не беше така, не мога да си представя, че би се обвързал с момиче като Пеги. Той беше сериозно момче.
— Ти познаваше ли го?
— Разбира се. Но не дружахме. Беше най-добрият в училище, но стоеше настрана от всички. Беше само-жив. — Бил зави по тесния черен път към къщата на стария Джаксън. — Беше чешит. Някои от момчетата се ядосваха и искаха да го обработят малко. Помня, че веднъж се събрахме една група, аз също участвах, и решихме да го излекуваме. Заклещихме го в един ъгъл на игрището. Идеята беше, да го наплескаме с боя. — Бил потри брадичката си. — Взехме кутия боя и една голяма четка. Той стоеше, без да каже дума и ни гледаше. Дори не направи опит да избяга. Само стоеше и ни гледаше. — Бил сви рамене. — Не знам защо, но изведнъж идеята престана да ни се струва забавна. Нещо у него ни накара да замрем като препарирани. Изведнъж всички изгубихме интерес или може би почувствахме, че се държим като глупави хлапета. Не мога да го обясня. Гледаше ни без да мигне, без да се страхува и сякаш между нас имаше стена. Вдигнахме обичайния шум и се разотидохме, без да му направим нищо. След този случай го оставихме на мира.
Бил спря колата пред къщата.
— Пристигнахме — каза той и слезе.
Двамата отидохме до вратата и я отворихме. Мухите вече ги нямаше. Все още миришеше на мухъл. Единственият звук, който се чуваше, беше далечното квакане на жаби.
— Провери ли дали старият Джаксън е имал разрешително за притежаване на оръжие, Бил? — попитах аз, докато се оглеждах наоколо.
— Имал е — отговори Бил. — Само че за ловджийска пушка. Не за беретата.
— Провери ли дали доктор Стийд има разрешително за беретата?
— Проверих. Няма.
— Провери ли дали някой в Сърл е имал такъв пистолет?
— Проверих. Никой, никога в Сърл не е притежавал берета.
Кимнах одобрително.
— Добре си се справил с домашното си.
— Искам да работя при полковник Парнъл.
— Ако се справяш както досега, това непременно ще стане. А сега хайде да огледаме хубаво.
През следващия час и половина претърсихме къщата много внимателно. Не намерихме нищо интересно — нито писма, нито квитанции за платени сметки, нито снимки. Когато гледах празните чекмеджета на старото бюро, имах чувството, че някой е идвал преди нас и много старателно е прибрал всичко. Просто не можех да си представя, че старият Джаксън, живял в тази къща с години, не би оставил нито едно писмо, нито един документ.
— Струва ми се, че сме закъснели, Бил — казах аз.
— Така изглежда. — Той беше коленичил край леглото и надничаше под него. — Тук има нещо.
Отместихме кревата заедно и отдолу видяхме доста голяма дупка, полузакрита с дървен капак. Махнах го. Дупката беше празна. Погледнах Бил, който надничаше през рамото ми.
— Може би тук е държал парите си. Провери ли дали е имал банкова сметка в Сърл?
— Проверих. Нямал е.
Останах клекнал.
— Трябва да е печелил доста. Не може да е похарчил всичко. Тази дупка може би е била банката му. Някой я е намерил.
Бил кимна.
Аз свих рамене и станах.
— Не напредваме особено бързо, струва ми се. Надявах се да намерим някакви писма или поне снимки на Мич и Джони. Хайде да огледаме дрехите му.
Отворих гардероба. В него имаше само чифт скъсани панталони и протрито кожено яке. Бръкнах в джобовете, но не намерих нищо, освен прах.
— Живял е спартански, а? — казах аз и затворих гардероба.
Бил изсумтя. Гледаше стената отсреща. Слънцето бавно се беше преместило зад гърба на къщата и сега осветяваше малката сумрачна стаичка. Проследих погледа на Бил и видях ясно очертани следи от снимка или картина, поставена в рамка. Забелязахме ги само заради слънчевата светлина. Рамката беше около тридесет сантиметра широка и петнадесет сантиметра висока.
Замислих се за миг, втренчен в стената, и накрая казах:
— Предполагам, че в тази рамка е бил медалът на Мич. Над леглото на стария. Достойно място. Това е само предположение, но мога да се обзаложа, че съм прав.
— Ако вчера или тази сутрин е идвал някакъв крадец, защо ще му е да краде медала? — попита Бил. — На него би трябвало да е гравирано името на Мич.
— Кой казва, че е крадец? Този, който е изпразнил чекмеджетата и е махнал рамката от стената, е същият, който е застрелял стареца — отговорих аз. — Никой крадец не би прибрал всички документи на Джаксън. Това е бил убиецът, Бил.
