компенсира грешката ти. Имам основание да те уволня още сега. Във всеки случай ще трябва да съобщя това на другите компании, тъй като съм отговорен пред тях за воденето на това разследване. Най-вероятно те ще ми кажат да те уволня. Когато някой от моите хора престане да зачита заповедите ми, лошо му се пише. Какво смяташ да правиш, Хармъс?
— Да напусна, струва ми се — казах аз, като ми се гадеше от себе си. — Май няма какво повече да направя.
Той ме изучаваше.
— Сигурен ли си, че няма какво друго да направиш? — попита той с равен глас. — Ти ни насади в тази каша, не ти ли се струва, че ти трябва да ни измъкнеш?
— Ако мислех, че има такъв шанс, бих се опитал. Те дори не са предявили още иск. Всеки ход, който предприемам, ме изправя пред сляпа стена. Явно е нужен някой много по-умен от мен, за да се справим с този случай.
— Ти работиш при мен вече седем години, Хармъс — рече Медъкс. — Не си се провалял никога досега. Виж какво мисля да направя. Ще ти дам едномесечна заплата и едномесечна отпуска. Не искам да знам къде ще ходиш и какво ще правиш, но ако се върнеш с приключен случай, оставаш на работа, все едно че нищо не се е случило. Ако не приключиш случая, няма защо да си даваш труд да се връщаш. Той драсна нещо върху една хартийка и го хвърли на бюрото. — Занеси това на касиера и си вземи парите. Междувременно аз ще сложа Оли Джексън да се занимава със случая и да се опита да го разплете.
Оли Джексън беше един от нашите детективи: човек, който се мислеше за много по-умен от мен и за когото досега аз бях дяволски сигурен, че не е.
— Искаш да кажеш, че назначаваш Джексън на моето място? — казах аз, като се вторачих в него.
— Джексън се подчинява на заповеди, Хармъс. Той ще получи тази работа. Ако ти можеш сам да разплетеш случая, желая ти успех, но аз трябва да имам един благонадежден детектив зает с това, а Джексън е благонадежден.
Побутнах късчето хартия през бюрото.
— Направи си от това везана кърпичка и си издухай носа в нея — казах аз, като се опитвах да не викам. — Аз напускам!
Излязох от кантората и тръшнах вратата след себе си.
ДЕСЕТА ГЛАВА
I
Пристигнах в Сан Бернадино навреме за обяда. Заварих Хелън да се храни самотно в ресторанта и се промъкнах крадешком зад нея.
— Желая ти добър апетит — казах в ухото й, — защото това може да е последният ти скъп обяд.
Тя подскочи, сякаш бе гръмнала бомбичка под стола й и веднага обви с ръце шията ми. Останалите посетители наблюдаваха с явно удоволствие.
— Хей, по-спокойно — казах аз, — може да изкараш лошо име на хотела.
— Стив! Откъде изникна?
— Току-що пристигам — казах аз, като се освободих от ръцете й и седнах. — Как изглежда онази твоя сметка за разходи? Мислиш ли, че би могла да издържи и двама ни?
Тя ме погледна остро.
— Случило ли се е нещо, скъпи?
— Чакай да се погрижа за стомаха си и ще ти разкажа тъжната история — отвърнах аз.
След като поръчах най-скъпото ястие в менюто и келнерът си тръгна, продължих:
— Изпуснах кошницата с яйцата и Медъкс ме замени. Даде ми едномесечна заплата и отпуска и ако не разплета случая дотогава, няма защо да се връщам. Оли Джексън пое случая.
Очите на Хелън метнаха мълнии.
— Как смее? — каза тя. — Не може да постъпва така с моя съпруг! Ще му се обадя по телефона…
— Благодаря ти, скъпа, но не е необходимо. Аз напуснах. Мислиш ли, че ще можеш да печелиш достатъчно, за да издържаш и двама ни добре?
— Искаш да кажеш, че наистина си напуснал? — каза Хелън с широко отворени очи.
— Наложи се. Върху семейната чест на Хармъс беше нанесен смъртоносен удар. А освен това аз хвърлих чека за заплатата ми за следващия месец право в лицето му. Даже му казах да си издуха носа с него.
— Май не е било много умно, моето момче?
Поклатих глава.
— Страхувам се, че е така. Когато се върнах в хотела, прегледах финансите си и открих, че са ми останали всичко на всичко 35 долара. Но трябва да призная, че изпитах — огромно задоволство.
— М-да — каза Хелън колебливо. — Е, добре, ще трябва да се справим. Разкажи ми всичко, Стив. Каква кошница с яйца изпусна?
— Бая голяма. Не обвинявам Медъкс.
Келнерът донесе ястието ми и докато се хранех, разказах на Хелън какво се случи.
Тя забрави собствената си чиния и седеше, слушайки с напрегнато лице.
— Аз бих направила съвсем същото — каза, когато свърших. — Трябваше да се уверим, че е Сюзън. Медъкс не може ли да загрее това?
— Знаеш какъв е. Всичко, за което мисли сега, е как да блокира иска и да пренесе борбата в съда. Колкото повече разсъждавам, толкова повече осъзнавам колко са хитри те. Как са убили момичето не ми побира акълът. Шерифът се кълне, че на острова не е имало никой, когато е умряла. Дори неговите думи само им осигуряват желязно алиби. Загубени сме, освен ако не докажем, че е била убита. Медъкс може и да се залъгва, че ще отхвърли иска, но както стоят нещата, няма никаква надежда да се пребори.
— Да не би да е бил провокиран този нещастен случай? Но май са нужни твърде много съвпадения — Кон да й е дал скапаната стълба с надеждата, че ще се нареже на стъклото на прозореца?
Поклатих глава.
— Не. Могла е да скочи. Могла е и да не докосне прозореца. О, не, убеден съм, че някой нарочно е срязал китките й, след като първо е нагласил декора. Но как той или тя се е измъкнал от острова, преди да дойде шерифът — това не мога да схвана.
— Не е ли възможно да е преплувал?
— Нощем да, но не и посред бял ден. Онзи Оукли твърди, че е бил там през цялото време. Той би видял всеки, който реши да преплува: разстоянието е почти четвърт миля и без никаква възможност за прикритие.
— Тогава който и да е бил, е останал скрит на острова.
— Шерифът казва, че не е. Според него, той също мислел, че Кон я е убил и затова буквално разнищил хижата при претърсването.
— Мислиш ли, че Дени е имал нещо общо с това, Стив?
Поклатих глава.
— Сигурен съм, че не. Той е бил в Ню Йорк по това време и съм убеден, че беше искрен, когато ми връщаше полиците. Не би могъл да играе роля. Нямаше откъде да знае, че ще откажа да ги взема, а ако ги бях взел, това щеше да сложи край на всичко. Той е бил използван като нечия маша и съм сигурен, че няма представа какво става. — Бутнах назад стола си. — Хайде да отидем в салонада пием по едно кафе. Искам да чуя твоите новини. Как се справи?
— Щом пристигнах, направих списък на хотелите и ги посетих — каза ми тя. — Нямаш представа колко са много. Обикалях и приказвах, докато ми се зави свят и без никакъв резултат. В нито един хотел не е имало администраторка на име Джойс Шърмън. Реших, че може да си е сменила името, когато е навлязла в киното, затова започнах всичко отначало, като проверих всяка администраторка, работила тук през последните пет години. И отново нищо. Повечето от тях все още работеха в хотелите, а тези, които бяха напуснали, отхвърлих лесно. О, Стив! Толкова работа и за нищо. Съвсем сигурна съм, че Джойс Шърмън никога не е работила тук като администраторка.
