Той скочи толкова бързо, сякаш беше седнал на пирон. Отиде до скрития си запас и се върна с кутия бира, която пъхна в ръката ми. Дадох му двата долара.
— Хайде да започнем отначало — казах аз, като отворих кутията. Къде е Дени?
— Не ми е работа да приказвам за наемателите — каза той. — Но нямам нищо против да ви услужа…
— О’кей, почини си — казах аз. — Дай да прескочим това.
Отпих една глътка. Бирата беше блудкава като следобеден чай у епископ.
— Кога го видя за последен път?
— Миналия месец. Дойде да си плати наема.
— Знаеш ли къде е сега?
Той се опита да изрази съжаление.
— Струва ми се, че не. Той пътува много. Когато го видях, ми каза, че е обиколил всякакви места като Стоктън, Оуклънд, Джаксън.
— Значи нямаш представа как мога да се свържа с него?
— Не. Казах на оня тип…
Той млъкна, погледна ме косо, помести се неспокойно и смукна през зъбите си.
— Какъв тип?
— Не ми е работа да приказвам…
Изправих се.
— О’кей. Върни ми парите и ще се чупя — казах аз.
Не смятах да се оставя на стария мухльо да ме будалка.
— Хайде, дядка, дай ги и не се офлянквай.
Мръсните му пръсти се впиха в банкнотите със силата на капан за мечки.
— Преди няколко дни един тип разпитваше за мистър Дени — каза припряно. — Той идва вчера, а също така и тази сутрин. Гореше от желание да приказва с него.
— Каза ли си името?
— Не, а и аз не го попитах. Беше корав тип, с който по-добре да си нямаш работа. Хич не ми хареса да разговарям тук сам с него.
Това леко ме заинтригува.
— Може да е бил някой актьор, който се е вживял в ролята си. Дени се разправя с актьори, нали?
Портиерът поклати глава.
— Този приятел не беше актьор — каза той сериозно. — Изкара ми акъла. В очите му имаше нещо, от което по гърба ми полазиха тръпки.
Реакциите на неговия гръб не ме интересуваха особено, но предпочетох да си замълча.
— И тази сутрин ли беше тук?
— Да. Той не ме забеляза, но аз го наблюдавах. Промъкна се нагоре по стълбите като си мислеше, че няма никой наоколо. Малко са нещата, които ми убягват в тази сграда.
— Какво е правил там горе, след като Дени го няма?
Изпитото старческо лице стана безизразно.
— Откъде да знам? Или смятате, че е трябвало да го попитам. Той е опасен, зная това. Лош човек.
— Как изглежда?
Отпих още една глътка от бирата.
— Как изглежда? — портиерът се намръщи. — Нали ви казах, какво повече искате?
— Как беше облечен? Висок ли е или нисък, дебел или слаб? Избръснат или с брада?
Портиерът се замисли.
— Хич не ме бива да описвам хора — рече накрая.
Това не ме учуди. От външния му вид ставаше ясно, че твърде малко са нещата, за които го бива.
— Май имаше вашата фигура, тъмен, със сключени вежди. От това изглеждаше постоянно намръщен. Доколкото си спомням, носеше сако на светлосини и бели карета, светлокафяви панталони и кафява шапка с увиснала периферия.
На мен това ми прозвуча като описание на актьор, при това малко дилетант.
— Е, няма значение — казах аз, като запалих нова цигара. — Мей ме интересува Дени. Знаеш ли къде си държи багажа? Няма ли си някое място, където си оставя нещата, когато е на турне?
— И да има, не го знам.
— А кореспонденцията?
— Тук я получава. Но не е много.
Май доникъде нямаше да стигна.
— Идвала ли е тук някаква си мис Джелърт? — попитах аз, без много да се надявам.
— Коя е тя?
— Едно момиче, с което той ходи.
— Не знам нищо за момичета.
Това не ме изненада.
— Не го ли търсят приятели? Някой, когото познаваш?
— Гледам си моята работа. Не се интересувам от наемателите.
Зачудих се КАКВО ли го интересува.
— Май трудно ще го открия — казах аз, като се изправих. — Е, благодаря за помощта.
— Ти нали си плати.
— Така е. Ако продължавам да хвърлям пари на вятъра, накрая и на мен ще ми потрябва някой и друг долар. Май е време да си вървя.
Той посочи кутията с бира до мен.
— Не си я довършил.
— Да, но тя почти ме довърши — казах аз и се запътих към изхода.
II
Администраторът в хотел „Кълвър“ — мазен, загладен тип, който гонеше шейсетте, ми каза, че Хелън е в коктейл-бара. Тя явно нямаше намерение да остави сметката си за разходи да залежава.
Забързах се през фоайето, за да й помогна. Нямаше и следа от нея в лъскавия бар и аз реших, че е отскочила до тоалетната.
Избрах една тиха маса в ъгъла, където бихме могли да поговорим, когато тя се върне, и седнах.
В залата имаше около дузина двойки, като всички се опитваха да създават впечатлението, че са от филмовия бизнес. Моето появяване предизвика сериозно раздвижване. Двойка възрастни мъже с надежда ми показаха отпуснатите си профили. Една млада червенокоса дама в зелена вечерна рокля с открити рамене, която й седеше като втора кожа, ми показа крака си, търсейки усилено несъществуваща бримка. Една блондинка демонстрира таланта си като дари тавана с мила и куха усмивка. За момент се стреснах, после се сетих, че в Холивуд всеки непознат е режисьор, докато се окаже обратното.
Дори барманът започна да прави фокуси с бутилката и не престана с номерата си, докато ме питаше какво ще пия. Усмивката му беше ярка като неонов надпис.
— Скоч — казах аз достатъчно високо, за да ме чуят всички в залата. — Една шепа ще свърши работа. Съблечи го. Предпочитам го голо.
— Да, сър. Разбира се, сър. — Барманът направи стойка като ловджийско куче. — В киното ли работите, сър?
Всички в бара заеха стойка. Ако Хелън беше с мен, можех да продължа да блъфирам, но без моралната й подкрепа, нервите ми не издържаха.
— Кой ли би работил в киното, за бога? — казах аз.
Интересът, който бях предизвикал, изчезна като пясък между пръстите. Момичето, което ми показваше крака си, го скри с бързо презрително движение. Моят момент беше отминал.
Барманът дойде и сложи пред мен висока чаша до половина пълна с уиски и натрошен лед. Взе парите ми, сякаш бяха заразени с чума.
