Фенър предположи, че Нулън е изпята песен. Опита още веднъж:
— Изненадваш ме. Казаха ми, че по тези места гласът на Нулън се чува.
Найтингейл проточи врат и демонстративно се изплю на пода.
— Глупости — каза той.
— Кой е Карлос?
Благоразположението на Найтингейл се възвърна.
— Той е истинското момче. С Пио ще стигнеш далеч.
Фенър гаврътна малко уиски.
— Това му е името? Пио Карлос?
Найтингейл кимна.
— Държи този град ей така. — Той протегна дребната си плоска ръка и сви дебелите си пръсти в малък юмрук. — Ето така, виждаш ли?
Фенър кимна.
— О’кей. Оставям се на теб.
Найтингейл стана и остави чашата си на масата.
— Имам малко работа, после ще отидем и ще се видим с момчетата. Ти си почивай тук. И без това е прекалено горещо, за да се разхождаш навън.
Когато той излезе, Фенър затвори очи и се замисли. Цялата тази работа започваше да се разплита по- бързо, отколкото беше очаквал. Трябваше да внимава къде стъпва.
Усети леко течение и отвори очи. Блондинката беше влязла и внимателно затваряше вратата. После чу как ключът се превърта в ключалката. „Змии и гущери — помисли си той. — Тая ще вземе да ме награби!“
Свали краката си от стола, на който беше седял Найтингейл, и с усилие се изправи.
— Стой спокойно — каза тя. — Искам да поговоря с теб.
Фенър седна отново.
— Как се казваш, скъпа? — попита той, мъчейки се да печели време.
— Робинс — отвърна тя. — Наоколо ме наричат Кърли1.
— Хубаво име, Кърли — отбеляза Фенър. — Какво те гнети?
Тя седна на стола на Найтингейл.
— Послушай ме — каза тя съвсем тихо — и се прибирай у дома. Внесените отвън биячи не оцеляват за дълго в този град.
Фенър повдигна вежди.
— Кой ти каза, че съм бияч?
— Няма нужда да ми се казва. Дошъл си тук, за да подпалиш чергата, нали? Е, няма да стане. Тукашните главорези не обичат чуждоземната конкуренция. Ще се превърнеш в храна за котки след няколко дни, ако се застоиш тук.
Фенър беше съвсем трогнат.
— Ти си чудесно малко момиче — каза й той. — Но се боя, че тази работа не е шега. Тук съм, за да си изкарвам прехраната и ще остана.
Кърли въздъхна.
— Знаех си, че ще реагираш така. — Тя се изправи.
— Ако искаш да не си изпатиш, веднага ще си плюеш на петите. Както и да е. Внимавай. Не вярвам на никой от тях. Не се заблуждавай за Найтингейл. Изглежда скапаняк, но не е. Той е убиец. Пази се от него.
Фенър се измъкна от стола си.
— О’кей, скъпа — каза той, — ще се пазя. А сега по-добре се изпарявай, преди да те е заварил тук.
Заведе я до вратата.
— Казвам ти това, защото си готин. Не обичам да гледам как голям мъж като тебе си търси белята — обясни тя.
Фенър се ухили и лекичко я тупна с длан по бузата.
— Не измъчвай мозъка си с мен.
Кърли се наклони към него с вдигната глава и понеже не изглеждаше никак зле. Фенър я целуна. Тя обви врата му с ръце и се притисна до него. Останаха така известно време, после той внимателно я отстрани от себе си.
Тя го гледаше и дишаше тежко.
— Сигурно съм полудяла — каза тя и изведнъж лицето й се обля в червенина.
Фенър прокара пръст под яката си.
— И аз съм малко нещо чешит — каза й той. — Чупи се, скъпа, преди да сме се захванали с тази работа истински. Бягай и ще се срещнем в църквата.
Тя излезе бързо и затвори вратата. Фенър извади кърпата и замислен избърса дланите си.
— Мисля, че тази работа ще ми хареса — каза той гласно. — Да, може и да излезе нещо в края на краищата.
После отиде до отворения прозорец и отново седна.
Найтингейл го преведе през претъпканото фоайе на хотел „Флаглър“. Фенър отбеляза:
— Това момче добре се грижи за себе си.
Найтингейл спря пред асансьора и натисна бутона.
— Точно така — каза той. — Какво та казах аз? Пио е този, който ти трябва.
Фенър се загледа в сложните орнаменти от ковано желязо, които украсяваха вратите. — Слушам те — каза той.
Асансьорът спря и те се качиха. Найтингейл натисна копчето за петия етаж и кабината потегли.
— Аз ще говоря — каза Найтингейл, когато пристигнаха. — Може и нищо да не получиш, но ще опитам.
Фенър изсумтя и последва дребното човече по коридора. То спря пред стая номер 47 и почука на вратата три пъти бързо и два пъти бавно.
— О, и тайни знаци — каза Фенър възхитен.
Вратата се отвори и един нисък кубинец, облечен в черен костюм, ги гледа. Устните на Фенър се присвиха като за изсвирване, но не се чу никакъв звук.
Найтингейл каза с мек глас:
— О’кей, всичко е наред.
Кубинецът ги пусна да влязат. Когато затваряше вратата след тях, Фенър видя подутината в задния му джоб. Вестибюлът, в който влязоха, беше голям и пред тях имаше три врати.
— Върнаха ли се момчетата? — попита Найтингейл.
Кубинецът кимна. Той седна в креслото пред средната врага и отново взе вестника си, все едно че тях ги нямаше.
Найтингейл влезе в средната стая. Наоколо седяха четирима мъже. Всички бяха по ризи и пушеха. Двама четяха вестник, третият слушаше радио, а четвъртият чистеше пистолет. Всички погледнаха бегло Найтингейл и се втренчиха във Фенър.
Мъжът с пистолета стана бавно.
— Кой е този? — попита той.
Някак си успяваше да говори със стиснати зъби. Беше с бели панталони, черна риза и бяла вратовръзка. Гъстата му черна коса беше ниско подстригана, жълто-зеленикавите му очи гледаха подозрително.
Найтингейл обясни:
— Това е Рос. От Ню Йорк. Гроти го изпраща. О’кей е. — После се обърна към Фенър:
— Запознай се с Райгър.
Фенър погледна Райгър мразовито. Не му харесваше външният му вид.
— Как си? — попита той. — Дълго ли ще останеш?
Фенър махна с ръка.
— Тези другите, те приятели ли са ти или са само за украшение?
Очите на Райгър проблеснаха.
