или Карлос, или Нулън. Но типовете на Карлос са твърде заети да се правят на големи клечки и не им е до мен. Дори не можах да видя Карлос лично. Ти — влизам тук и те заварвам с една плоскогърда птица вместо с охрана. Защо тогава Гроти ми посочи теб? Може би по-рано си бил някой, а той е изостанал с информацията си? Може би и сега си някой, а това тук е за фасада. Както и да е, мисля си, че с теб ще можем да направим нещо.
Нулън вдигна едва забележимо рамене. Поклати глава.
— Не точно сега. Не познавам никакъв Гроти. Никога не съм чувал за него и изобщо не вярвам, че някой те е изпратил. Мисля, че си скапана отрепка, която лъже, за да си намери работа. Не ми трябваш и се надявам никога да не ми дотрябваш.
Фенър стана, прозявайки се.
— Чудесно — каза той. — Значи ще мога да си почина малко. Когато поразмислиш, можеш да ме намериш в хотел „Хауърт“. Ако познаваш Найтингейл, поговори с него. Той смята, че съм човек на място.
Кимна на Нулън и излезе от кабинета му. Слезе по стълбите, махна на едно такси и се прибра в хотела си. Докато се хранеше, дойде Найтингейл и седна срещу него.
Фенър го попита с пълна уста:
— Нямаш ли да правиш ковчези? Или бизнесът е замрял?
Найтингейл имаше разтревожен вид.
— Това, което направи, е много лошо. Да се измъкнеш по този начин…
— Така ли? Винаги се измъквам по този начин, когато с мен се държат така. И защо не?
— Слушай, Райгър не си поплюва. Това не е начинът, по който трябва да се държиш с него.
— Не е ли? Тогава ти ми кажи как да се държа.
Найтингейл си поръча малко черен хляб, сирене и чаша мляко. Очите му останаха приковани към бялата покривка, докато келнерката не му донесе поръчката и след като тя си отиде, той каза:
— Усложняваш моите неща.
Фенър остави вилицата и ножа си. Усмихна се на дребния човек.
— Харесваш ми — каза му той. — Ти си единственият, който ми помогна досега. Ако се навърташ около мен, един ден ще мога да ти върна услугата.
Найтингейл погледна Фенър изпод шапката си. Слънцето, което проникваше през щорите, се отразяваше в очилата му.
— Можеш и да ми навредиш — каза той.
Фенър започна да се храни отново.
— Дявол да го вземе — отвърна той. — Страхотен град е този, нали?
Когато свършиха, Фенър избута стола си назад и стана.
— О’кей, приятел. Ще се видим пак.
Найтингейл отговори:
— Някой път можем да си поговорим. Каза го с надежда.
Фенър свали шапката си и прокара пръсти през косата си.
— Не знам — каза той вяло. — Не знам.
Кимна на дребния човек и тръгна към рецепцията. Управителят на хотела правеше нещо зад бюрото. Когато Фенър приближи, той вдигна глава и му се усмихна мазно.
— Ще отида да поспя. Това място ми действа убийствено.
Преди управителят да успее да каже каквото и да било, Фенър тръгна нагоре по стълбите към стаята си. Затвори вратата и превъртя ключа. След това си свали шапката и сакото и легна на леглото. Заспа почти веднага с щастлива усмивка на устните.
Събуди го телефонът. Той стреснато се надигна, погледна часовника си, видя че е спал два часа и вдигна слушалката.
Един глас му каза:
— Ела веднага в хотел „Флаглър“. Шефът иска да те види.
Фенър разтърка очи.
— Кажи на шефа си, че идвах тази сутрин. Никога не ходя на едно и също място два пъти. — След това прекъсна.
Легна отново и затвори очи. Телефонът иззвъня пак след около минута.
Същият глас каза:
— По-добре е да дойдеш. Карлос не обича да чака.
— Кажи на Карлос или той да прескочи дотук, или да върви на майната си. — Постави слушалката на мястото й с подчертано старание.
Когато телефонът иззвъня още веднъж, той не си направи труда да я вдигне. Отиде в тясната баня, изми лицето си, отпи малка глътка скоч, сложи си шапката и сакото и слезе долу.
Следобедното слънце печеше убийствено. Във фоайето нямаше никой. Той отиде до изхода и седна на един стол. Остави шапката си на пода встрани и се загледа към улицата. Знаеше, че няма да стигне далеч, ако не намери сестрата на Мериан Дейли. Чудеше се, дали полицаите са намерили двамата кубинци и останките от момичето. Чудеше се какво ли прави Пола. Изведнъж на горещата опустяла улица пред очите му се появи голяма кола, изръмжа пред хотела и спря с поднасяне.
Фенър се отпусна на бамбуковия стол, взе шапката си от пода и я нахлупи на главата си.
В колата имаше четирима души. Трима от тях излязоха и вътре остана само шофьорът.
Фенър позна Райгър и Милър, но другия не беше виждал. Те бързо се изкачиха по няколкото стъпала и се заоглеждаха в полумрака на фоайето. Райгър видя Фенър почти веднага. Приближи се.
Фенър вдигна поглед и кимна.
— Търсите ли някого? — попита той небрежно. — Управителят май си отиде. Райгър отговори:
— Карлос иска да те види. Хайде.
Фенър поклати глава. — Много е горещо. Кажи му, че ще се видим някой друг път.
Другите двама се приближиха. Гледаха лошо. Райгър попита тихо:
— Сам ли ще дойдеш, или да те занесем? Фенър се изправи бавно.
— Щом така поставяте въпроса — той стана и отиде до колата. Знаеше, че Райгър гори от желание да го застреля и нямаше кой знае какъв смисъл да им създава проблеми. Искаше да види Карлос, но не искаше те да мислят, че много държи да го направи.
Стигнаха до хотел „Флаглър“ без да говорят. Фенър седеше между Райгър и Милър, а другият, когото наричаха Бъгси, беше отпред, до шофьора.
Всички се качиха на малкия асансьор и отидоха до стая номер 47. Когато влизаха, Фенър каза:
— Можехте да си спестите пътуването, ако се бяхте държали както трябва тази сутрин.
Райгър не каза нищо. Той прекоси стаята, почука на една врата и влезе. Бъгси влезе след Фенър.
Карлос лежеше на едно канапе пред голям отворен прозорец. Беше облечен с розов копринен домашен халат на големи червени цветя. На врата му внимателно беше надиплена бяла копринена кърпа, а босите му крака бяха обути в червени турски чехли.
Пушеше цигара с марихуана, а около кафявата му космата китка висеше златна гривна.
Карлос беше млад. Можеше да бъде двадесет– или двадесет и петгодишен. Лицето му имаше цвят на стар пергамент и устните му бяха много червени. Тънки, много тънки и червени, сякаш някой му беше прерязал гърлото с бръснач и преместил раната над брадичката. Носът му беше малък, с много широки ноздри, а ушите му бяха прилепнали към главата. Очите му бяха големи и обградени от тъмни, извити мигли. В тях нямаше никакъв израз. Бяха като късчета матовочерно стъкло. Косата му растеше на всички страни. Беше черна, лъскава и чуплива. При бегъл поглед, човек би могъл да си помисли, че Карлос е хубавец, но ако погледнеше втори път и добре разгледаше устата и ушите, без никаква месеста част, не би бил чак толкова сигурен. Когато видеше очите, би бил абсолютно сигурен, че не е стока.
— Това е Рос — каза Райгър и излезе заедно с Бъгси.
Фенър кимна на Карлос и седна настрана от противната миризма на марихуаната. Карлос го изгледа с празен поглед.
— За какво става дума? — попита той. Гласът му беше продран и немелодичен.
— Тази сутрин идвах да те видя, но твоите горили ми казаха, че си зает. Не съм свикнал да се държат
