Тя стоеше пред него и малтретираше долната си устна с блестящите си зъби. След това отвори чантата си и извади пачка банкноти. Остави ги на писалището.
— Това достатъчно ли е? — попита го.
Фенър докосна пачката с дебелия си пръст. Без да преброи парите не беше сигурен, но би могъл да се обзаложи, че са поне шест бона. Стана бързо, взе пачката и тръгна към вратата.
— Стойте тук — каза той и излезе в приемната.
Пола седеше зад пишещата машина с ръце на скута и го гледаше в очакване. Фенър й каза:
— Вземи си шапката много бързо и заведи куклата в хотел „Балтимор“. Ангажирай й стая и й кажи да се заключи вътре. След това вземи тази пачка и я занеси в банката. Научи колкото можеш повече. Кажи й, че ще се погрижа за нея. Успокой я, залъжи я, че е в добри ръце, нещо такова. Хубаво да й го подсладиш; тя има неприятности, нервите я тресат и е толкова малка, че й трябва майка.
После се върна в кабинета си.
— Как се казвате? — попита я.
Жената стисна ръцете си.
— Изведете ме от тук — каза тя.
Фенър сложи длан върху рамото й.
— Изпращам ви навън със секретарката си. Тя ще се погрижи за вас. Всеки момент ще дойде някакъв човек, който се интересува от вас. За него ще се погрижа аз. Как се казвате?
— Мериан Дейли — отговори тя. — Къде ще отида?
Влезе Пола, като си слагаше ръкавиците. Фенър кимна.
— Вървете с мис Доулън. Слезте по задното стълбище. Всичко ще бъде наред. Не се страхувайте повече.
Мериан Дейли му се усмихна боязливо.
— Радвам се, че дойдох при вас — каза тя. — Виждате ли, имам големи неприятности. Също и със сестра си. Какво общо може да има тя с дванадесет китайци?
Фенър изду бузи и тръгна към вратата.
— Кажете ми, за да ви кажа. Може би харесва китайците. Някои хора ги харесват, нали знаете. Само се успокойте, докато се видим довечера.
Той излезе в коридора и изчака докато влязат в асансьора. Когато кабината се скри от погледа му, влезе бавно в кабинета си. Затвори вратата внимателно и отиде до бюрото си. Отвори горното чекмедже и извади оттам пистолета си, тридесет и осми калибър. Започна да премисля различни възможности. Мушна пистолета в джоба на сакото си и седна на стола зад бюрото. Вдигна отново крака на писалището и затвори очи.
Остана в това положение към десетина минути. Умът му беше пълен с догадки. Три неща го бяха заинтригували — шестте хиляди долара, синините по гърба на жената и дванадесетте китайци. Защо толкова мангизи за хонорар? Защо просто не му каза, че някой я е насинил, вместо да се разсъблича? Защо му каза дванайсет китайци? Защо не каза просто: „Какво общо може да има тя с китайци?“ Защо дванайсет? Той се размърда на стола. И после този тип по телефона. Наистина ли е излязла от лудницата? Съмняваше се. Наистина беше много уплашена, но иначе беше съвсем нормална. Той отвори очи и погледна малкия никелиран часовник пред себе си. Тя беше тръгнала преди дванадесет минути. Колко време щеше да му е необходимо на този тип, за да дойде?
Докато разсъждаваше, усети че не се съсредоточава както трябва. Половината му ум слушаше нечие подсвиркване в коридора. Той се размърда раздразнено и насочи мислите си към непосредствения проблем. Коя беше Мериан Дейли? Очевидно богато момиче от каймака. Дрехите й трябва да струват хубава купчинка пари. Щеше му се онзи отвън да спре да подсвирква. И какво всъщност подсвиркваше? Тогава много тихо започна да тананика тъжните звуци на „Хлоу“ задно с онзи отвън.
Пленителната мелодия го завладя, той спря да тананика и се заслуша в трептящия звук, като отмерваше такта с показалец върху опакото на ръката си. След това изведнъж го обля студена пот. Този, който свиреше, стоеше на едно място. Ниският пронизващ звук не променяше силата си. Сякаш някой стоеше пред вратата и тананикаше на него.
Фенър свали много внимателно краката си от бюрото и леко дръпна стола назад. Тъжната мелодия продължаваше. Мушна ръка в сакото и усети дръжката на пистолета. Макар че в кабинета му можеше да се влезе само през приемната на секретарката, имаше и още един резервен директен изход, който държеше заключен. Той водеше към задния вход на сградата. Именно оттам се чуваше подсвиркването.
Той отиде предпазливо до вратата и колкото се може по-тихо превъртя ключа, като внимаваше сянката му да не попадне върху матовото стъкло в горния й край. Когато натисна дръжката и много бавно започна да отваря вратата, свиркането внезапно спря. Той излезе в коридора и се огледа нагоре и надолу. Нямаше никой. Бързо отиде до стълбището и погледна надолу. Мястото беше пусто. Обърна се, премина по коридора и погледна другото стълбище. Пак нищо интересно.
Нахлупи шапката си до носа и се заслуша. Чу едва долитащия шум от улицата долу, воя на асансьорите, плуващи между етажите, и безспирното тиктакане на часовника над главата си. Бавно се върна до вратата на кабинета си и застана на прага с леко изопнати нерви.
Когато влезе и затвори вратата, свиркането започна отново.
Очите му станаха много безизразни и той тръгна към приемната с пистолет в ръка. Спря на прага и изсумтя. На един от тапицираните столове за посетители седеше отпуснат дребен мъж с овехтял черен костюм. Шапката му беше нахлупена толкова ниско, че Фенър не можа да види лицето му. Още като го зърна, разбра, че е мъртъв. Прибра пистолета в джоба си и се приближи. Видя малките кокалести жълти ръце, отпуснати безжизнено в скута му. След това се наведе и вдигна шапката от лицето.
Гледката не беше приятна. Наистина беше китаец. Някой беше прерязал гърлото му в полукръг, започвайки от лявото ухо чак до дясното. Раната беше зашита старателно, но въпреки това външният вид на китаеца беше истински кошмар.
Фенър попи потта от лицето си с носна кърпа.
— Ама че ден — каза тихо.
Докато седеше и се чудеше какво да прави, телефонът зазвъня. Отиде до деривата, включи клемата и вдигна слушалката.
Гласът на Пола звучеше възбудено:
— Тя изчезна, Дейв! Стигнахме до „Балтимор“ и тя изчезна!
Фенър изду бузи.
— Искаш да кажеш, че някой я е отвлякъл?
— Не. Просто духна. Уреждах стаята й на рецепцията, обърнах се и видях как изчезва през изхода. Докато стигнах до там, нея вече я нямаше.
— Ами мангизите? И те ли изчезнаха? — попита Фенър.
— Те са на сигурно място. В банката. Но аз какво да правя сега? Да се връщам ли в кантората?
Фенър погледна китаеца.
— Помотай се в „Балтимор“, вземи си нещо за обяд. Ще дойда, когато свърша. Сега точно имам клиент.
— Но, Дейв, ами момичето? Не е ли по-добре да дойдеш веднага?
Фенър се чувстваше предразположен да проявява нетърпение.
— Аз държа тази кантора — каза той троснато. — Колкото повече карам този тип тук да чака, толкова повече се вледенява. И повярвай ми, не от гняв! — Той затвори телефона и се изправи.
Погледна безчувствено китаеца.
— Е, драги, ще трябва да се поразходим.
Пола седя във фоайето на „Балтимор“ докъм три и нещо. Беше вече доста напрегната, когато в три и петнайсет видя Фенър да прекосява залата с почти допрени една до друга вежди, тежка замислена гримаса и втренчени, ледени очи. Той спря само колкото да вдигне шлифера й от съседния свободен стол и каза:
— Хайде, мила, искам да поприказвам с теб.
Пола го последва в барчето, което беше почти празно. Фенър я заведе в дъното на залата, срещу входа. Положи известно усилие, за да дръпне масата настрани от стената, за да може да седне с лице към
