— Няма ли да седнете, мистър Линдзи? — попита го Пола.
Фенър й хвърли смразяващ поглед, но тя не го забеляза.
Линдзи се поколеба и седна.
Пола продължи да демонстрира маниери, които едва не накараха Фенър да се чувства неудобно.
— Мистър Фенър е много зает, но досега не знам да е имало случай, да не помогне на човек, изпаднал в беда.
Фенър си помисли: „Тази малка шегобийка ще получи каквото заслужава, когато останем сами“. Той кимна на Линдзи, защото нямаше как.
— Така е. Какво те измъчва?
— Мистър Фенър, четох как сте открили онова момиче, Бландиш, когато са я отвлекли. Същото се случи и с дъщеря ми. Тя изчезна вчера. — Две сълзи се спуснаха по лицето му. Фенър отмести поглед. — Мистър Фенър, моля ви, помогнете ми да я открия. Тя е всичко за мен и само Бог знае какво й се е случило.
Фенър допи уискито и сложи чашата на масата така, че тя издрънча.
— Съобщихте ли в полицията? — попита той рязко.
Линдзи кимна.
— Отвличането на деца е федерално престъпление. Не бих се справил по-добре от ФБР. Трябва да имате търпение. Ще я намерят.
— Но, мистър Фенър…
Фенър поклати глава и стана.
— Съжалявам, но нямам време за това.
Лицето на Линдзи се сбърчи като лице на сърдито дете. Той протегна ръка и улови Фенър за ръкава.
— Мистър Фенър, помогнете ми. Няма да съжалявате. Ще ви дам колкото поискате. Вие можете да намерите дъщеря ми по-бързо, от който и да било друг. Знам че можете. Мистър Фенър, моля ви, помогнете ми.
Очите на Фенър бяха като бучки лед. Той махна ръката на Линдзи от ръкава си внимателно, но твърдо.
— Слушайте. Аз сам съм си шеф. Не работя за никого. Ако искам да поема ангажимент, поемам го. Ако не искам, отказвам и толкова. Точно сега ме сърби заради нещо друго. Съжалявам, че дъщеря ви е загазила, но нищо не мога да направя. ФБР е достатъчно голямо, за да се погрижи за нея и за дъщерите на още стотици други. Съжалявам, но сега не мога да се заема с това.
Той кимна на Пола и се запъти към изхода. Линдзи отпусна безпомощно ръце и започна тихо да плаче. Пола го потупа по ръката. След това стана и излезе от бара. Фенър я чакаше отвън. Когато се приближи, той й каза свирепо:
— Какво мислиш, че държим? Приют за кученца? Защо не вземеш да им връзваш панделки?
Пола го изгледа лошо.
— Този старец е изгубил дъщеря си, това нищо ли не означава за теб?
— Означава. Главоболие и нищо повече — отвърна Фенър троснато.
— Понякога те мисля за много готин — каза Пола горчиво и тръгна към фоайето. — Но днес пред теб бих предпочела дори оловен долар и гадна воня.
Висок млад мъж се разгъна от едно голямо кресло и пристъпи към Фенър.
— Аз съм Гросет — каза той, — от кабинета на областния прокурор. Искам да говоря с вас.
Фенър изсумтя.
— Точно сега съм зает, приятел — отговори той. — Намини в кантората ми по някое време утре. Когато ме няма.
Гросет посочи със съжаление двете големи цивилни ченгета, застанали вдясно, до изхода.
— Можем да разговаряме тук. Или в кабинета ми — добави той с официален тон.
Фенър се ухили.
— Отвличане? О’кей, да говорим тук и по-бързо.
Пола каза:
— Забравих нещо. Веднага се връщам.
Остави го и се върна в бара. Линдзи още беше там. Тя седна до него.
— Не бива да смятате, че мистър Фенър умишлено се държи нелюбезно — каза тя тихо. — Занимава се с един случай, който го безпокои. Понякога става такъв, но това не означава нищо.
Линдзи изправи главата си и я погледна.
— Предполагам, не трябваше да го моля. Но дъщеря ми означава твърде много за мен. — В гласа му имаше отчаяние.
Пола отвори чантата си и извади отвътре плосък бележник.
— Дайте ми фактите — каза тя. — Не мога да ви обещая нищо, но може би ще успея да го убедя. В натъжените очи просветна лъч надежда.
— Това мога да направя. Какви факти искате?
Навън във фоайето, Фенър последва Гросет до един тих ъгъл и двамата седнаха. Беше нащрек и изпълнен с недоверие.
Гросет беше загладен, дори малко прекалено загладен. Той отвори с щракване тънка златна табакера и я поднесе към Фенър. След това запали цигарите със златна запалка.
— Добре си живеят тези като вас — отбеляза Фенър сухо.
— Не мисля, че сме се срещали досега — отвърна Гросет и кръстоса крака, показвайки чорапите си на бели и черни квадратчета. — Проверих разрешителното ви. Вие сте този, който спечели толкова много пари от аферата с отвличането на Бландиш. Тогава сте били полугладен детектив, нов в занаята. Имали сте късмет да пробиете, махнали сте се от Канзас и сте дошли тук. Така е, нали?
Фенър издуха тънка струйка дим през ноздрите си.
— Историята, която разказваш — каза той — дотук е вярна.
Гросет доби мъдро изражение.
— Шест месеца сте били в Ню Йорк. Изглежда не сте имали много работа през това време.
Фенър изпусна една прозявка.
— Мога да си позволя да избирам — каза той с безразличие.
— Тази сутрин получихме доста остър сигнал за вас.
Фенър се усмихна подигравателно и доволно.
— Така ли? И изпратихте две добичета да ме довлекат в кошарата, но само ги налазиха нови бълхи, така че си тръгнаха.
Гросет се усмихна.
— След това огледахме наоколо — каза той. — Намерихме един убит китаец в празната кантора, която се намира до вашата.
Фенър повдигна вежди.
— И за какво сте се разпищели? Искате да намеря убиеца вместо вас?
— Според сигнала, който получихме тази сутрин, умрелият китаец трябваше да бъде във вашата кантора.
— Не е ли жалко? И какво се е случило? Объркали са канторите?
Гросет пусна фаса си в пепелника.
— Слушайте, Фенър. Няма нужда да влизаме в конфликт. Ще открия картите си. Китаецът е бил мъртъв от тридесет и шест часа. Обаждането беше недоизпипано и предполагахме, че цялата работа е нагласена, но все пак трябваше да хвърлим едно око. Да, този китаец ни интересува. Искаме да имаме някакво обяснение. Бихме искали да чуем и вашата версия за всичко това.
Фенър почеса носа си.
— Братко — каза той, — след тази реч вече ми се ще да бия барабана в Армията на спасението. Ако знаех нещо, щях да ти го кажа. Ако този китаец означаваше нещо за мен, щях да ти го съобщя, при това много бързо. Но не е така. В кантората си никога не съм имал китаец. Никога не съм виждал умрелия ти китаец и се моля на Бога да не го виждам.
Гросет го изгледа замислено.
