Пола спря да плаче.
— И си мислиш, че си кой знае какво? — започна тя, без да маха длани от лицето си. — Мислиш си, че си голяма работа, нали? И оставяш двама евтини пищовджии да дойдат тук и да ни направят това? Боже мой, Дейв! Ти се хлъзгаш надолу! Станал си мекушав и зелен. Дойдох да работя с теб, защото мислех, че можеш да се грижиш за себе си и можеш да се грижиш за мен, но съм се лъгала. Ти стоеше като… чуваш ли какво ти говоря? Ти си зелен и си мекушав! Остави ги да се измъкнат от тук и допълзя до бутилката. О’кей, Дейв Фенър, аз си отивам.
Тя заудря възглавничките със стиснати юмруци и зарида отново. После каза:
— О, Дейв, Дейв, как можа да ги оставиш да ми направят това?
Докато тя говореше, Фенър не помръдна и остана с каменно лице. Очите му бяха полуотворени и напомняха бучки лед. Когато тя свърши, й каза:
— Права си, мила моя. Много дълго се заседях тук. — Той стана. — Не ме оставяй сега. Само се поуспокой за ден-два. Можеш да затвориш кантората. Ще бъда много зает. — Той отвори рязко чекмеджето на бюрото, извади оттам пистолета и го мушна отпред в колана на панталона си. Нагласи краищата на жилетката си, така че да скрият дръжката. После излезе от кантората и затръшна вратата след себе си.
След един час, преоблечен и отново спретнат, Фенър спря такси и даде на шофьора адрес в центъра на града. Докато го движеха през натоварените вечерни улици, той гледаше вдървено пред себе си. Само стегнатите юмруци, положени върху коленете, издаваха истинските му чувства.
Таксито излезе от Седмо авеню и се понесе по шумна странична улица. След малко спря и Фенър слезе. Хвърли един долар на шофьора и си проправи път по тротоара през група биещи се около краката му деца.
Изкачи се по дълго изтъркано от подметки стълбище и позвъни на една врата. След малко тя се открехна и една опърпана възрастна жена присви очи срещу него.
— Айк тук ли е? — попита той веднага.
— Кой го търси?
— Кажи му, че е Фенър.
Старата жена откачи веригата от вратата и отвори.
— Внимавай как се качваш нагоре, мистър. Тази вечер Айк не е много спокоен.
Фенър се промуши покрай нея и тръгна по тъмната стълба. Вонята на стари манджи и мръсотия го накара да сбърчи нос. На първата площадка спря и почука на една врата. Чу няколко гласа, после изведнъж настъпи тишина. Вратата се отвори бавно и едно слабо момче с издадена като прасешка зурла брадичка се вгледа в него.
— Да?
— Кажи на Айк, че ми трябва. Кажи му, че го търси Фенър.
Момчето затвори вратата. Чу го как говори нещо на някого, после се върна, отвори и кимна с глава.
— Влизай — каза му то.
Айк Буш седеше на една маса с още четирима. Играеха покер.
Фенър влезе и застана зад него. Другите трима го погледнаха подозрително, но продължиха да играят. Буш разглеждаше картите си замислено. Беше едър дебел човек с червено гумено лице и надвиснали над очите вежди. В дебелите му пръсти, картите изглеждаха като пулове за домино.
Фенър го наблюдаваше известно време как играе.
След това се наведе и прошепна в ухото му:
— Трябва страшно много да внимаваш.
Буш разгледа картите си още веднъж, прокашля се и се изплю на пода. Хвърли картите с отвращение. Бутна стола си назад, изправи се и заведе Фенър в другия край на стаята.
— Какво искаш? — изръмжа той.
— Двама кубинци — отговори Фенър тихо. — Облечени в черно. Черни шапки, бели ризи и лъщящи вратовръзки. Черни квадратни обувки. Двама малки нехранимайковци. Носят патлаци.
Айк поклати глава.
— Не ги познавам — каза той. — Не са тукашни.
Фенър го изгледа студено.
— Тогава веднага разбери кои са. Искам много бързо да тръгна след тях.
Айк вдигна рамене.
— Какво са ти направили? Искам да продължа играта…
Фенър извърна леко лице и му показа раната на бузата си.
— Тези двамата дойдоха в моята бърлога, направиха ми това и изфирясаха.
Очите на Айк се изцъклиха.
— Чакай — каза той.
Отиде до телефона, който се намираше върху малка масичка в другия край на стаята. След дълъг разговор, проведен шепнешком, той постави слушалката на мястото й и кимна на Фенър.
Той се приближи.
— Намери ли ги?
— Аха.
Айк изтри потното си чело с опакото на ръката си.
— В града са от пет дни. Никой не ги знае кои са. Имат някаква бърлога на „Бруклин Уей“. Ето ти адреса. Изглежда са наели мебелиран апартамент. Имат мангизи, а никой не знае каква им е далаверата.
Фенър протегна ръка и взе листчето с адреса от Айк. Изправи се.
Айк го погледна.
— Захващаш се с някаква работа? — попита го. — Имаш ли нужда от някое от момчетата?
Фенър му показа зъбите си в безрадостна усмивка.
— Ще се оправя — отговори той кратко. Айк се протегна и взе тъмна бутилка без никакъв етикет. Погледна въпросително Фенър.
— Глътка преди да тръгнеш?
Фенър поклати глава. Потупа Айк по рамото и си тръгна. Таксито го чакаше. Когато излезе от входа, шофьорът се показа през прозореца.
— Стори ми се, че не живееш тук и реших да изчакам — каза той ухилен. — Накъде?
Фенър отвори вратата.
— Далеч можеш да стигнеш така — отвърна му той. — Да не си си учил занаята в някой колеж?
Шофьорът каза със сериозен глас:
— Напоследък нещата хич не вървят добре. Трябва да си използваш пипето. Накъде, мистър?
— От другата страна на Бруклинския мост. Нататък ще продължа пеша.
Таксито се отдели от бордюра и полетя към светлините на Седмо авеню.
— Бил ли те е някой? — попита любопитно шофьорът.
— Не — изсумтя Фенър. — Леля ми Фани обича да си пробва зъбите.
— Злобна стара дама, а? — каза шофьорът, но след това замълча.
Когато преминаха по Бруклинския мост, почти се беше стъмнило. Фенър плати и влезе в най-близкия бар. Поръча си сандвич и три пръста ръжено уиски. Докато гълташе сандвича, помоли момичето, което го обслужваше, да му каже къде се намира адресът, който му беше дал Айк. Положи доста усилия, докато го открие на картата. Плати сметката, изпи още едно късо уиски и излезе. Стигна до мястото след десет минути бързо ходене. Намери пътя, без да пита никого и без да сгреши.
Слезе надолу по улицата, като внимателно оглеждаше всяка сянка. Къщата, която търсеше, беше на ъгъла. Беше малка, двуетажна постройка с жив плет, който почти напълно скриваше входната врата. Всички прозорци бяха тъмни. Фенър бутна портата и тръгна по леко стръмна пътека. Погледът му не следеше дали в прозорците ще се появят признаци на живот. Не спря пред предната врата, а заобиколи отзад. И там беше тъмно. Намери един открехнат прозорец и освети стаята с малкото си фенерче. В нея нямаше абсолютно нищо. Видя прахта по дъските на пода. След няколко секунди беше вътре. Внимаваше да не вдига никакъв шум и стъпваше по дъските много леко.
Отвори тихо вратата и излезе в малък коридор. Лъчът на фенерчето му освети килим и голям шкаф.
