— И не се тревожи за мен …
Подадох й ръка да стане. Нейната беше студена. Помогнах й да се изправи. Тя залитна и се опря на мен.
След миг вратата на бара се отвори с трясък и двама патрулни полицаи нахлуха в бара.
Вторачиха се в мен. Кървях целият и държах Рима в прегръдките си, а ръкавът на пуловера й беше подгизнал от кръв. Това им стигаше. Единият измъкна палката и се насочи решително към мен.
— Хей! Ето го твоя човек! — извиках му аз.
Полицаят беше готов всеки момент да ме халоса с палката по главата. Поколеба се, хвърли поглед през рамо към падналия в несвяст наркоман и пак се завъртя към мен.
— Окей, окей. — каза другия полицай. — Спокойно, Том. Нека първо да изясним нещата, нали така?
Рима внезапно простена и припадна. Едва успях да я задържа да не се просне.
Положих я полека на пода и взех главата й в ръцете си. Не се чувствах особено добре.
— Няма ли да направите нещо? — сопнах се аз на инициативния полицай. — Не виждате ли, че кръвта й изтича?
Спокойното ченге пое нещата в свои ръце. Извади джобното си ножче и разряза ръкава. Огледа внимателно дългата и дълбока рана на ръката й, след което извади превързочен пакет и само след минута ръката й беше бинтована и кръвоизливът спрял.
През това време Ръсти вече беше успял да обясни на другото ченге какво се беше случило, който след това отиде до проснатия психопат и го срита.
— Внимавай! — предупредих го аз, като държах Рима в ръцете си. — Наркоман е и се е дрогирал до козирката.
Ченгето благоволи само да изсумти.
— Мислиш, че не знам какво да правя с такъв боклук ли?
Психопатът внезапно оживя. Светкавично скочи от пода, сграбчи една гарафа с вода от плота и докато ченгето успее да мигне, я стовари върху главата му. Гарафата избухна като бомба и сътресението събори ченгето на колене.
Психопатът се завъртя стремително с лице към нас. Бухалските му очи се впиха в Рима, която току-що идваше в съзнание. Тоя път вече изстинах. Той стисна здраво счупеното гърло на гарафата като копие и се засили към нас.
Бях коленичил и я държах в ръцете си; бях напълно безпомощен при това положение, и ако не беше благоразумното ченге, Рима и аз щяхме да бъдем накълцани.
Той пропусна психопата край себе си и след това стовари палката си в тила му.
Нападателят се люшна към нас, блъсна ни с безволевото си тяло и се изтърколи настрани, като изрони счупеното гърло на гарафата.
Ченгето се приведе над него и му хлопна белезниците. Другият полицай се облегна с усилие на плота, като псуваше тихо и държеше главата си в ръце.
Спокойното ченге нареди на Ръсти да се обади в полицейския участък за линейка.
Помогнах на Рима да се изправи и я заведох до стола, най-отдалечен от мястото, където лежеше психопатът. Трепереше цялата, шокът я разтърсваше жестоко. Стоях до нея и я придържах с едната си ръка, докато с другата притисках кърпичка към лицето си.
След пет минути пристигнаха линейката и полицейската кола. Появиха се двама яки момци в бели престилки. Привързаха нападателя към носилката и го изнесоха, след което единият се върна и се погрижи за лицето ми.
През това време един едър и червендалест мъж, който беше пристигнал с линейката и се беше представил като сержант Хамънд, разговаря с Ръсти, след което дойде при Рима.
Тя седеше прегърбена на стола забила поглед в пода, като придържаше превързаната си ръка със здравата.
— Хайде да започваме, сестричке. — изрече Хамънд. — Как се казваш?
Бях любопитен да чуя всичко казано от нея.
Тя каза, че името й е Рима Маршал.
— Къде живееш?
— Хотел „Саймъндс“.
Това беше един петоразряден хотел в района на пристанището.
— С какво се занимаваш?
Тя повдигна очи към него и после ги извърна. Лицето й придоби враждебен израз.
— Статистка съм в студиото на Пасифик — произнесе тя с враждебен глас.
— Коя е тая отрепка?
— Казва се Уилбър. Не знам другото му име.
— Защо е толкова мераклия да те накълца?
Тя се поколеба секунда преди да отговори.
— Преди време живяхме заедно. Избягах от него.
— Защо?
Тя се взря в него.
— Видяхте го, нали? Сигурно нямаше да останете с него, ако бяхте на мое място?
— Може би. — Хамънд се захили и бутна шапката към тила си. — Утре трябва да дойдете в съда.
Тя се изправи несигурно на краката си.
— Това ли е всичко?
— Да. Закарай я до хотела й, Джак. — обърна се той към един от полицаите застанали до вратата.
— Ще направите добре, ако се свържете с нюйоркската полиция. Търсен е — обади се Рима.
Очите на Хамънд се присвиха и се впиха в нея.
— За какво?
— Не знам, но го търсят.
— Откъде знаете?
— Той ми каза.
Хамънд се поколеба, после повдигна рамене. Махна с ръка на полицая.
— Закарай я в хотела й.
Рима излезе в дъжда, полицаят я последва. Проследих я с поглед. Бях малко изненадан, че тя дори не се обърна към мен на излизане. Та нали й бях спасил живота?
Хамънд ми посочи един стол.
— Сядайте — каза той. — Как се казвате?
— Джеф Гордън.
Не беше истинското ми име, но го използвах докато бях в Холивуд.
— Адрес?
Дадох му го. Обитавах една кутийка в къща с мобилирани стаи под наем на гърба на бара на Ръсти.
— Хайде да чуем вашата версия за тия лайна тука.
Казах му я.
— Как мислите, имаше ли сериозни намерения?
— Ако имате предвид дали щеше да я убие, сигурен съм.
— Добре, добре. Ще ви чакаме утре в съда точно в единайсет.
Той изгледа лицето ми.
— И се погрижете за физиономията си. Виждали ли сте я тук преди?
— Не.
— Чудя се какво е намерила момиче като нея в тоя плъх. — Той направи гримаса. — Момичета … слава Богу, че имам момче.
Кимна с глава към последния останал полицай и двамата заедно излязоха в дъжда.
II
Всичко това, за което ви разказвам, стана една година след войната с Хитлер. Пърл Харбър изглежда
