— Добре, че се отървах. — Тя набърчи лицето си в гримаса. — Надявам се повече да не го срещам. Наръга двама полицаи в Ню Йорк. Извади голям късмет, че не пукнаха. Страшен изкормвач е.
— Така изглежда.
Сам Ваксата се приближи и я изгледа въпросително.
— По-добре си поръчай нещо, — посъветвах я аз — или ще те изхвърлят оттук.
— Това покана ли е? — запита ме тя с вдигнати вежди.
— Не. Не трябваше да идваш, ако не можеш да си поръчаш пиене.
Каза на Сам да й донесе една кола.
— Та докато сме още на въпроса. — казах и аз. — Не смятам, че трябва да си ми длъжница до гроб. Просто не мога да си го позволя.
Тя ме изгледа с празен поглед.
— Е, поне си откровен, макар и бодлив.
— Точно така. Приятно ми е да се запознаем, госпожо. Казвам се Франк Стинджи1.
Започнах да свиря „Тяло и душа“.
От момента, в който шрапнелът се беше забил в лицето ми, бях загубил интерес към жените по същия начин по който го бях загубил и към работата.
На времето се бях нахвърлял върху тях по начина практикуван от повечето момчета в колежа, но сега вече това не ме вълнуваше. Ония шест месеца в отделението за пластична хирургия ме бяха пресушили: Бях се превърнал в безполово зомби и това ми се нравеше.
Внезапно осъзнах, че Рима напява тихичко към мотива, който свирех, и след пет или шест такта усетих как нещо пропълзява по гърба ми и настръхнах.
Това не беше обикновен глас. Беше музикално безпогрешен, леко изместен спрямо ритъма, и прозрачен като звън на сребърна камбанка. Плени ме кристалната му чистота след толкова много слушане на предрезгавелите певци които ръмжат в ушите ви от грамофонните плочи.
Продължих да свиря и да я слушам. Сам донесе колата и тя спря да пее. След като се отдалечи от масата аз се завъртях и се вгледах в нея.
— Кой те научи да пееш така?
— Да пея? Никой. Ти на това пеене ли му казваш?
— Да, точно на това му казвам пеене. Какво ще кажеш да отвориш малко дроселите?
— Искаш да кажеш силно ли?
— Точно това искам да кажа.
Тя изправи рамене.
— Мога да пея силно.
— Тогава давай колкото можеш по-силно. Тяло и Душа. С цяло гърло.
В погледа й се прочете тревога.
— Ще ме изхвърлят.
— Отпусни душата. Аз ще имам грижата за това, ако се справиш, разбира се. Ако не, пет пари не давам дали ще те изхвърлят.
Започнах да свиря.
Бях й казал да пее силно, но това което излезе от гърлото и, направо ме разтърси. Очаквах нещо голямо, но не и тази сребърна мощ на гласа, която преряза като с нож гълчавата около плота на бара.
Първите три такта смълчаха шумотевицата. Даже и пияниците спряха неясното си бръщолевене. Всички се обърнаха към нас. Ръсти се приведе над бара с опулени очи, кренвиршоподобните му пръсти се бяха свили в юмруци.
Не й беше необходимо дори да се изправя. Облегната назад и с леко изпъкнала мощна гръд, тя изливаше гласа си без никакво усилие, също както се лееше водата от чешмата. Звуците се разляха из залата и я запълниха. Всички бяха изпаднали в транс: сигурно в такова състояние рибите захапваха кукичката. Беше джаз; беше блуз; беше великолепно!
Направихме го солово и в припев, и после й дадох знак да спре. Последната нота напусна гърдите й и се изкачи и по моя гръб и по тези на пияниците, та чак до косите им. Зависна за миг във въздуха, изпълвайки залата; миг след като Рима свърши и чашите на рафтовете се успокоиха и спряха да дрънчат.
Седях безмълвен и неподвижен, ръцете ми почиваха върху клавишите в очакване.
Получи се точно това, което бях очаквал. Случилото се надхвърляше възможностите им да го поемат. Никой не изръкопляска или акламира. Никой не погледна към нея. Ръсти вдигна една чаша и я затърка с виновно лице. Трима или четирима от редовните посетители се промушиха до вратата и се изгубиха в нощта. Разговорите се възобновиха, макар и с несигурни гласове. Беше прекалено хубаво, за да го възприемат.
Погледнах я и тя ми сбърчи носа си в отговор. Бях длъжен да прочета изражението на лицето и: то означаваше: „Е, и какво? Да не мислиш, че ми пука?“
— Всичко беше напразно. Хвърлихме бисерите на свинете — казах аз. — С глас като твоя можеш да стигнеш навсякъде. Можеш да натрупаш цяло състояние! Можеш да станеш сензация.
— Мислиш ли? — тя повдигна рамене. — Кажи ми: къде мога да намеря някоя евтина стая? Останала съм без пукната стотинка.
Аз й се изсмях.
— И се притесняваш за това! Не разбираш ли, че гласът ти е чисто злато?
— Всичко с времето си — каза тя. — Трябва да пестя.
— Ела при мен — казах аз. — Няма да намериш нищо по-евтино и по-ужасно. Лексън Авеню 25: първата пресечка вдясно веднага щом излезеш оттук.
Тя угаси цигарата си в пепелника и се изправи.
— Благодаря ти. Тръгвам, ще се оправя.
Тя излезе от бара с леко полюшващи се бедра, с високо изправена среброкоса глава.
Всички сладострастници в бара я проследиха с очи. Дори някакъв идиот сред тях подсвирна след нея.
Едва след като Сам ме сръга, разбрах, че е тръгнала без да плати колата.
Аз я платих.
Почувствувах, че това беше най-малкото, което можех да направя, след като бях слушал тоя божествен глас.
Глава втора
I
Върнах се в стаята си след полунощ. В момента в който отключих вратата на моята стая, се отвори срещуположната врата и отвътре се показа Рима.
— Здравей — каза тя. — Ето, нанесох се.
— Предупредих те, че не е кой знае какво, — казах, като отворих вратата и включих осветлението — но поне е евтино.
— Сериозно ли говореше всичко онова за гласа ми?
Влязох в стаята, като оставих вратата широко отворена и седнах на леглото.
— Абсолютно сериозно. Можеш да направиш големи пари с твоя глас.
— Наоколо има хиляди певци и певици, които умират от глад. — Тя пресече коридора и се облегна на рамката на вратата ми. — И през ум не ми е минавало да ставам като тях. Мисля, че е по-лесно да вадя някой друг долар като статистка в киното.
Откакто бях напуснал армията, нямаше нещо което да бях вършил с някаква охота, но сега ентусиазмът ми не знаеше граници пред перспективите на гласа й.
Вече бях разговарял с Ръсти за нея. Бях му предложил да пеем с нея в дует, но той не искаше и да чуе за това. Беше съгласен с мен, че има глас, но беше решен на никаква цена да не допусне жена да пее в
