Каза ми, че ще го направи и после добави, че Сарита все така укрепвала, макар и да била все още в безсъзнание.
Нощта беше разбушувана и студена, с предчувствие за дъжд във въздуха. Облякох дъждобрана, вдигнах яката, дръпнах ниско над очите шапката и излязох на улицата.
Съзнавах добре, че това беше много рисковано, но мисълта да прекарам остатъка от вечерта в този потискащ хотел беше повече, отколкото можеха да понесат обтегнатите ми нерви.
Не бях се отдалечил много от хотела когато заваля. Вмъкнах се в едно кино и гледах до края един унил четвърторазреден уестърн, преди да се върна в хотела за вечеря. После си легнах.
Следващият ден се повтори досущ същият. Прекарах деня до прозореца без да видя Рима; после завърших в киното.
Същата нощ, след като се върнах в хотела, усетих пристъп на паника. Щеше ли да пропадне всичко? Времето летеше. Оставаха ми само единайсет дни още да я намеря и да и запуша устата, като и те можеха да се окажат безплодни подобно на изминалите вече два.
Макар и легнал, не можех да заспя, и към един без двайсет вече не ме свъртя. Станах, облякох се и слязох в мижаво осветеното фоайе.
Нощният пазач, едно старо негро, примига сънливо като му казах че ще се поразходя в дъжда.
Отвори ми вратата и ме пусна да изляза, като си мърмореше намусено под носа.
Много от баровете още работеха, плюс една или две дискотеки, чиито червено-сини неонови светлини хвърляха отблясъци по тротоарите.
Млади влюбени двойки се разхождаха с найлоновите си дъждобрани, хванати под ръка, и нехаеха за дъжда. Самотен полицай балансираше на ръба на тротоара, очевидно разпускайки след тежкия ден.
Запътих се към брега с ръце напъхани дълбоко в джобовете на шлифера ми. Студеният дъжд и вятърът охлаждаха приятно обтегнатите ми нерви.
Стигнах до един от ония многобройни ресторанти които предлагаха морски специалитети и бяха издигнати на стоманени колони над морето. Отпред се беше проточила върволица от паркирани коли, долиташе ритъмът на танцова музика. Спрях се и загледах дългия кей който водеше към въртящите врати на ресторанта.
В момента, в който се наканих да тръгна към входа, от ресторанта изскочи едър мъж и затича към мен по дървения кей с приведена глава от дъжда.
Лампите го измъкнаха от здрача и видях добре познатите ми кремаво спортно палто и бутилковозелени панталони.
Беше приятелят на Рима!
Ако не беше дъжда и ако не беше тичал с приведена глава, щеше да ме види и можеше да ме познае!
Завъртях се бързо с гръб към него, извадих пакет цигари и се заех да си паля цигара във вятъра.
После леко извих глава и го проследих с поглед.
Наведе се над един понтиак със сгъваем гюрук и отвори жабката.
Дочух го как псува под носа си. Намери това, което търсеше, дръпна се от колата и затича обратно към ресторанта.
Изчаках въртящите се врати да се затворят зад него и се приближих със спокойна походка до колата.
Беше модел 1957 година и доста разнебитена. Огледах се наляво и надясно. Не се виждаше никой. Сграбчих бързо регистрационната табелка, която висеше на кормилото, и щракнах запалката си. Прочетох написания с печатни букви адрес:
Дръпнах се от колата и влязох в едно кафе точно срещу ресторанта. Вътре имаше само четири тийнейджъра, които дремеха над колите си в единия ъгъл на заведението. Избрах си маса до прозореца от която да наблюдавам понтиака и седнах.
Дотътри се една капнала келнерка и си поръчах кафе.
Беше ли Рима с приятеля си? Дали живееше с него на този адрес?
Седях и пушех, като бърках кафето си, без да отделям поглед от понтиака отсреща. Дъждът се усили и забарабани по прозореца.
Тийнейджърите си поръчаха по още една кола. Едно от момичетата, източена блондинка с нахална и отракана физиономия, се приближи до масата ми, като демонстрира плътноприлепналите си дънки и пуловер, който се мъчеше да открои незрелите й още форми, като пусна монети в музикалния автомат.
Платърс завиха протяжно и тийнейджърите им запригласяха.
И в тоя момент ги видях.
Изскочиха тичайки от ресторанта. Васари държеше разтворен чадър над главата й. Скочиха в понтиака и потеглиха. Ако не бях наблюдавал непрекъснато, щях да ги изтърва, толкова бързо стигнаха до колата.
Платих си кафето без да го пия и излязох в студения и мокър мрак.
Беше ме обзела ледена възбуда и бях решил да не губя и секунда.
Отидох веднага в един гараж, който даваше коли под наем и работеше нон стоп. Бях го мярнал като идвах от хотела. Влязох и след няколко думи с един от персонала наех един студебейкър, платих депозита, и докато зареждаше колата с бензин го попитах между другото как да стигна до Източния бряг.
— Излизаш оттук, свиваш надясно и караш все направо, покрай морето. На около три мили оттук е — каза ми той.
Благодарих му, качих се в колата и подкарах в дъжда.
Източният бряг се оказа крайбрежна ивица, дълга около една миля, с трийсет или четиридесет дървени бунгала, пръснати покрай пътя.
Повечето от тях бяха тъмни, но тук-там имаше и със светнали прозорци.
Подкарах със скоростта на пешеходец, като се взирах във всяка кабина, покрай която минавах.
Не можех да различа нищо в мрака и тъкмо се канех да оставя колата, за да разгледам по-отблизо всяко бунгало, когато видях че едно малко по-изолирано от другите бунгало блесна с прозорците си.
Подкарах към него с чувството, че най-сетне съм намерил търсеното място, и свих встрани. Спрях, угасих фаровете и слязох от колата.
Дъждът, усилен от бриза, веднага заблъска с удвоени сили лицето ми, но аз едва ли го усещах.
Приближих осветените прозорци и спрях пред двойните дървени врати. Виждаше се паркирания понтиак. Огледах пътя и от двете страни, но не се виждаше жива душа.
Отворих внимателно вратата и закрачих по алеята.
Бунгалото се опасваше от една циментирана пътека, която ме изведе до осветения прозорец.
Сърцето ми биеше лудо, като се изправих до него. Надзърнах вътре.
Стаята беше относително голяма и относително добре обзаведена. Имаше няколко удобни, но овехтели кресла и модерни репродукции по стените. В единия ъгъл имаше телевизор, а в срещуположния — бар, добре зареден.
Всичко това го запечатах само в един поглед, а следващия заковах върху Рима.
Беше се изтегнала в едно ниско кресло, с цигара между устните и скоч със сода в ръка. Носеше зелен пенюар, толкова отворен, че се виждаха кръстосаните й дълги крака. Единият й крак потръпваше нервно и раздразнено, докато тя се взираше в тавана.
Значи тя живееше тук! Живееше с Васари!
Разкъсвах я с поглед.
Внезапно вратата се отвори и в стаята се появи Васари.
