че е наето за следващите шест месеца. Благодарих и му казах, че ще се отбия пак следващия път като минавам през града, ако има какво да предложи. И затворих телефона.
Ако Рима не откриеше липсата на пистолета, беше очевидно, че ще остане в бунгалото достатъчно дълго време. Оставаше само да открия Уилбър.
Обадих се до санаториума и запитах за състоянието на Сарита. Сестрата ми каза, че тя продължавала да се подобрява и нямало никаква причина да се тревожа. Казах й че се налага да ходя до Сан Франсиско, и че ще и оставя координатите си веднага щом стигна. После приключих сметката си в хотела, върнах студебейкъра в гаража и хванах влака за Сан Франсиско.
Не разполагах с кой знае колко информация: първото име на жената, адреса и това, че Уилбър са го видели в града.
Не беше много, но с малко повече късмет от моя страна можеше да се окаже достатъчно.
Казах на шофъора на таксито да ме закара до някой хотел около Ашби Авеню.
Каза ми, че имало три хотела на самата Ашби Авеню, и че ако питам него, най-добрият бил хотел Рузвелт. Казах му да ме закара там.
Регистрирах се, занесох си куфара в стаята, и после поех към Касъл Армс.
Оказа се, че е голям жилищен блок, видял и по-добри дни. Бронзовите му орнаменти отдавна ги нямаше, а боята беше олющена.
Зърнах портиера докато се разкършваше на площадката на главния вход. Беше дребен човек с износена униформа, забравил да се обръсне сутринта. Човек, който ще приеме всеки долар, без да задава излишни въпроси.
Бродих по улиците през следващия половин час, докато открия една от ония дребни фирми, които ви печатат визитната картичка докато си пиете кафето. Помолих дежурния служител да ми напечата няколко. Дадох му текста:
Х. Мастърс
Агент по застраховки и кредити
Градска агенция, Сан Франсиско
Каза ми, че картичките ще са готови след един час. Отидох в най-близкото кафе и прочетох вечерния вестник, като изпих две чашки кафе.
После си прибрах картичките и малко преди девет часа влязох във фоайето на Касъл Армс.
Нямаше никой зад рецепцията, нито имаше кой да се грижи за асансъора. Малка бележка на стената със стрелка сочеща към сутерена ме упъти къде да намеря портиера.
Слязох долу и почуках на една врата в подножието на стълбите. Вратата се отвори и опърпаният човечец, когото бях зърнал да се разтакава във фоайето, се показа на прага и ме огледа подозрително.
Показах му визитната картичка.
— Мога ли да купя някоя минута от времето ви? — запитах аз.
Той взе картичката, изучава я известно време, и после ми я върна.
— Какво искате?
— Малко информация. Мога ли да я купя от вас?
В ръката си държах банкнота от пет долара. Позволих му да я види, преди да я прибера в джоба си.
Внезапно стана много приятелски настроен и изпълнен със желание да ми помогне.
— Разбира се, приятел, заповядай — каза той. — Какво искаш да знаеш?
Пристъпих в стаичката, която служеше за офис. Той седна на единствения стол. След като бутнах настрани няколко метли и преместих една кофа на пода, успях някак да се наместя върху един дървен сандък.
— Информация за една жена която живее тук — казах аз.
Извадих банкнотата и я сгънах, като я държах пред очите му. Той я гледаше жадно.
— Живее в апартамент 234 — допълних аз.
— Имате предвид Клеър Симс?
— Точно така. Коя е тя? С какво си вади хляба?
Подадох му банкнотата, която той побърза да напъха в джоба си.
— Съблича се в клуба Гетсби на булевард Макартър — каза ми той. — Имаме си достатъчно неприятности с нея. Предполагам, че е наркоманка. Ако само я видиш какви номера прави понякога, веднага ще разбереш, че е откачена. Началството я е предупредило, че ако не престане да създава неприятности, ще я изхвърлят.
— Не се ползва с добра репутацията, а?
— Възможно най-лошата — каза той. — Ако мислите да разговаряте с нея, отваряйте си очите на четири. Опасна е.
— Не искам да разговарям с нея — казах аз, като се изправих. — Щом е такава, каквато ми я описахте, не искам да имам нищо общо с нея.
Стиснахме се ръцете, благодарих му за помощта и си тръгнах. Върнах се в хотела, взех душ, преоблякох се и взех такси до клуба Гетсби.
Нямаше нищо особено в него. Във всеки по-голям град имаше достатъчно като него. Помещават се винаги в изба. На входа им винаги ще видите бивш боксъор за портиер и бияч. Осветлението винаги е мътно и задимено. Винаги има малко барче още в самото фоайе. Плотът на бара винаги е окичен със скучаещи момичета с корави лица и щедра плът в очакване някой да ги почерпи и които ще легнат с вас по-късно за три долара, ако не успеят да изкопчат повече.
Платих пет долара входна куверта, разписах се в книгата под името Мастърс и влезнах в ресторанта.
Слабо момиче в плътноприлепнала вечерна рокля загатваща че отдолу няма нищо, с черна коса до раменете и сивосини очи, пълни с неми и щедри обещания, се приближи и ме попита дали може да ми прави компания на масата.
Казах й, че веднага няма да стане, но по-късно ще я почерпя.
Тя ми се усмихна тъжно и се оттегли, поклащайки отрицателно глава към другите пет свободни момичета, които ме гледаха със жадни погледи.
Сервираха ми безлична вечеря и още по-безлично балетно шоу.
Клеър Симс се съблече.
Беше едра, щедро надарена блондинка, със свръхразвит бюст и бедра, по които лепнеха погледите на клиентите. Номерът й не изобилстваше с нищо, ако не се броеше плътта й.
Малко след полунощ, когато вече започвах да си мисля, че само си губя времето, на вратата се получи известно оживление и в залата влезе дребен тъмнокос мъж.
Беше с овехтял смокинг и очила с дебела рогова рамка.
Стоеше в рамката на вратата; щракаше пръсти и друсаше тялото си в ритъма на музиката: дяволска фигура от чиста проба.
Беше измършавял още повече и косата му сивееше по слепоочията. Лицето му беше придобило лоен цвят. Устните му бяха безкръвни. Дегенериралата му физиономия разказваше собствената си история.
Не беше необходимо да го поглеждам за втори път.
Беше Уилбър.
Глава шеста
I
Тъмнокосото момиче с плътноприлепналата рокля, което ме беше заговорило на влизане, тръгна с полюшваща се походка към Уилбър и с професионална усмивка на червените си устни. Спря пред него, докосвайки с тънките си пръсти косата си, като подканящо изви още по-тънките си очертани с черен молив вежди.
