Време беше да тръгва. Сложи си шапката, запали цигара и излезе от бунгалото, като заключи вратата след себе си.
Качи се в колата, остави кутията на седалката до себе си и бързо подкара по Бей Шор Драйв. Мина по Ла Жюн Роуд и се насочи към първокласното шосе № 27.
Когато стигна при канала Тамаями, вече се беше стъмнило. По широкото шосе имаше интензивно движение по посока към Маями. Май беше единственият, който напускаше града, и непрекъснатото припламване на автомобилните фарове, които се носеха насреща му, го измъчваше.
Светещите стрелки на часовника показваха девет и двадесет, когато мина покрай гората, където двамата с Глори бяха спрели и където шофьорът на цистерната беше попитал за пътя до сервиза „Денбридж“.
Сети се за Глори. Вече бе осъзнал, че изобщо не е трябвало да я изоставя. Тя беше като него, докато Джоан беше представителка на друга класа. Каквото и да направеше, Глори никога не би се шокирала. Ако беше жива, сега щеше да пътува заедно с него, за да се срещне лице в лице с Борг. Никога не би му позволила да тръгне сам.
Хари стигна до разклона за Колиър Сити и зави наляво. Часът беше вече десет без десет. Усещаше как сърцето му бие като ковашки чук, а ръцете му лепнеха от студена пот. След пет минути фаровете му осветиха планините от мидени черупки от двете страни на пътя. Угаси фаровете и остана един безкраен миг, загледан в просторния плаж и хвърлящото лунни отблясъци море.
Луната плуваше в безоблачното небе като щит от полирано сребро. Нейната мъртвешка бяла светлина очертаваше черни сенки, но плажът беше толкова светъл, че Хари беше в състояние да различи всяка дреболия и дори гънките на пясъка, които сякаш бяха осветени от прожектор.
Борг не се виждаше никакъв.
Хари слезе от колата и взе кутията под мишница. Бавно тръгна към края на пътя и вървя, докато пред очите му не се откри целият безлюден плаж. Зърна разпръснатите водорасли, които сочеха гроба на Глори. Извърна бързо глава, сякаш разтърсен от тръпката на ужас, която премина по тялото му.
Както стоеше и се ослушваше, му се стори, че долови някакъв лек шум наблизо — толкова тих, че се усъмни дали изобщо е чул нещо. Хари изтръпна, полазиха го мравки. Съвсем бавно обърна глава и погледна надясно.
Борг беше там — масивна, черна, мрачна фигура, облегната на едно дърво на десетина ярда от него.
Хари остана като вкаменен, впил поглед в убиеца.
— Носиш ли сухото, приятелче? — попита Борг с хриптящ шепот.
— Да — отвърна Хари. — Къде е гаечният ключ?
— У мене е — каза Борг. Той вдигна дясната си ръка и направи две крачки напред, излизайки от сянката. Луната освети тридесет и осемкалибровия автоматичен пистолет, който държеше насочен към Хари. — Умната, мой човек — продължи дебелакът. — Без номера! Дай да видим мангизите!
„Май ще се получи!“ — помисли си Хари. Устата му беше суха, сърцето му галопираше толкова бясно, че почти не можеше да диша. Сметката му се беше оказала вярна. Борг не възнамеряваше да го убива, докато не се убедеше, че той е донесъл доларите.
— Тук са — с пресипнал глас рече Хари. Кутията се плъзна изпод мишницата му и се озова в дясната му ръка. Палецът и кутрето му я стискаха от двете страни, а показалецът му се пъхна в дупката и обхвана спусъка.
Борг моментално включи мощния фенер, който държеше в лявата си ръка. Светлинният лъч заслепи Хари, но присвитите му очи веднага уловиха туловището на другия, защото се беше преместил малко вляво.
— Покажи ги — рече Борг.
Хари се обърна с лице към него. Извъртя кутията така, че скритият пистолет да сочи право в гангстера.
Чу как тежкото дишане на Борг секна за миг, когато лъчът на прожектора се концентрира върху кутията в ръката му. Хари инстинктивно усети, че онзи е надушил измамата. Очите на Борг бяха възприели бутафорния образ на предмета, бяха го изпратили на мозъка и той бе подал сигнал за тревога. Разбра, че разполага само с онази част от секундата, която делеше мозъка на убиеца от изпращането на импулс до пръста на спусъка.
Хари натисна спусъка на скрития пистолет. Той изгърмя едновременно с излизането на пламъка от оръжието на Борг. Двата пистолетни изстрела се сляха в едно.
Дум-дум куршумът улучи Борг малко под сърцето и го отхвърли назад. Той падна като повален от касапска брадва бик. Пистолетът му изтрещя още веднъж и още веднъж, а куршумите раздраха със свистене нощното небе.
Частица от секундата след като беше стрелял, Хари почувства мъчителна болка в десния си бицепс. Кутията изпадна от парализираните му пръсти и той политна назад, притискайки раната с лявата си ръка.
Възстанови равновесието си и се втренчи в рухналото туловище на Борг. След това бавно и несигурно се приближи, вдигна електрическия фенер с лявата си ръка и насочи лъча му към мъртвото лице на Борг.
Гледа го известно време, с капеща от пръстите кръв, после, доволен, че го е убил, се отдалечи като продължаваше да притиска ръката си. Кръвта се просмукваше през сакото му. Вече чувстваше изтощение и замайване. Разбираше, че трябва да спре кръвта. Спомни си за Джо Франкс, който беше прострелян в ръката и който беше умрял от загуба на кръв. Успя да си съблече сакото. От усилието изпита толкова силно гадене и слабост, че му се наложи да седне на пясъка. Успя някак да навие нагоре ръкава на ризата. Беше улучен в меката част на ръката и кървеше обилно. Превърза раната с носната си кърпа и здраво я стегна, захапал със зъби единия й край. Няколко минути си почива, опрял глава на здравата ръка.
Е, беше победил Борг, мислеше си той. Отърва се на косъм от смъртта, но го беше направил. Онзи беше ли донесъл гаечния ключ? Струваше му се малко вероятно, но беше длъжен да провери.
Изправи се бавно на крака и вдигна прожектора. Отиде при Борг, коленичи до него и опипа масивното му тяло, но не намери инструмента. Като взе кутията с пистолета, Хари навлезе в гората. След няколкоминутно ходене се натъкна на автомобила на Борг, но гаечният ключ не беше там. Дали Борг го беше изпратил в полицията или го беше оставил в бунгалото си? Предположи, че е по-вероятно да го е оставил в бунгалото.
Тръгна с несигурна крачка към началото на пътя и се спря, за да погледне назад към мястото, където беше погребал Глори.
— Сбогом! — промълви Хари. — Неприятно ми е, че те оставям тук, но какво мога да направя…
Сетне се обърна и се запъти към колата си.
III
Шофирането на връщане към мотела на Бискейн Авеню беше истински кошмар за Хари.
Когато излезе на главното шосе, ръката му започна да пари и съвсем скоро той се почувства така, сякаш плътта му гори. Караше бавно, потискайки болката, и усещаше тялото си отмаляло и изцедено. Не спираше да си втълпява, че трябва да стигне до бунгалото на Борг, преди да са намерили тялото му. Трябваше да намери гаечния ключ. Продължаваше да се движи единствено под напора на надвисналата опасност. Вече си даваше сметка как беше страдал Джо Франкс и се сепна, когато си спомни, че го бе оставил да умре от загуба на кръв в пустинята.
Шофирането го натоварваше. Опасяваше се, че ако кара с повече от двадесет мили в час, ще изхвръкне от пътя, и другите коли непрекъснато профучаваха покрай него, надувайки клаксоните си. Непрекъснатият шум и отблясъците от фаровете на движещите се след него коли в огледалото за обратно виждане затормозяваха съзнанието му и Хари шофираше зле, чертаейки зигзази по шосето.
Веднъж почувства, че губи съзнание. С голямо усилие, от което го изби студена пот, успя да се стегне и да овладее смразяващата гадна слабост, която заплашваше да го погълне. Продължи да се движи. Дясната му ръка беше изтръпнала и пареща, лявата държеше волана.
