Не можех да продумам, стоях като вцепенен.
— А тази сутрин ме изпратиха от двореца да сменя постовия със заповед каквото и да стане, да ви ликвидирам.
Не помня дали съм питал нещо, навярно да, защото войникът продължи:
— Не, заповедта даде не Глигана, а самият президент. Той ми нареди да застрелям и часовоя, ако ми попречи… И ми заповяда да бързам. Тогава разбрах, че сте наш човек, а не предател. Много бързах, тъй като ми бяха известни намеренията на постовия… Пристигнах съвсем навреме, сега двамата ще ви охраняваме.
Навън се дочу някакъв шум. Войникът отвори вратата, за да повика другаря си, и в този миг в края на коридора зърнах президента. Дясната му ръка висеше неподвижно, а в лявата си стискаше пистолет, размахвайки го над главата си. Олюлявайки се, той се строполи в лабораторията.
— Професоре — простена той едва чуто, — професоре, помогнете ми! — И изгуби съзнание.
Обърнах го по гръб и видях, че дясната страна на униформата му е цялата в кръв — в тъмния коридор това не се забелязваше. Нощният часовой се обади с хриптящ глас:
— През нощта нашите започнаха щурма… Застреляйте го!
Вторият войник с неуверено движение вдигна пушката. Хвърлих се към него.
— Играта още не е свършила! Никой от нас не може да поеме върху себе си отговорността за смъртта на президента. Той и без това е към края си… Помогнете ми да го пренесем.
Не зная какво ме накара да го положим върху изтегленото от операционния апарат легло. Свалих униформата и се ужасих. От дясната страна зееше огромна рана от взривен патрон — бяха стреляли отзад. Що-годе го превързах и го върнах в съзнание.
— Какво се е случило? — запитах го аз.
— Док, помогнете ми! — изстена той. — Преследват ме! — и направи опит да се надигне. — Ако вие не ми помогнете, ще загина!
Мислите в главата ми пробягваха с шеметна скорост. Вечерта поисках сведения за положението в института от заместника на Фелсен. Наред с редовната работа и отчета той спомена, че има един безнадеждно болен с тежко увреждане на мозъка. Раната на диктатора също бе смъртоносна, съмнение нямаше. Значи, може да се опита… Отидох до телефона и се разпоредих да подготвят болния за операция и спешно да го доведат в експерименталната лаборатория. А на войниците заповядах да пуснат само санитарите с носилката. За всички останали влизането забраних.
На президента направих инжекция с тонизиращи препарати и стараейки се да поддържам бодър духа му, предпазливо започнах да го разпитвам за случилото се. От неговия несвързан разказ успях в общи черти да си представя следната картина.
Вчера вечерта по различни признаци диктаторът отгатнал, че вицепрезидентът се готви за решаващия удар. През изминалите няколко дни и той самият не губел време и се опитал да събере около себе си единомишленици, макар немалко препятствие да било обстоятелството, че враговете на Глигана, групирани около министъра на пропагандата, след екзекуцията на своя ръководител преминали в опозиция срещу президента. И на тях не можел да се довери. Само няколко души успял да осигури за личната си безопасност… А днес в зори при него се явила развълнуваната „домоуправителка“ и, треперейки, му разказала за намеренията на Глигана. Президентът бил възбуден от наближаващата опасност, но влечението му към тази жена напълно замъглило разсъдъка му. Изгубил власт над себе си, той я сграбчил в обятията си, без да обръща внимание на съпротивата й и не чувайки писъците й за помощ… Опомнил се едва когато разяреният Глиган в припадък на неудържима ревност забравил всяка предпазливост, влетял в стаята и се хвърлил върху него. Вкопчили се един в друг в смъртна хватка.
— Това беше борба не на живот, а на смърт — говореше президентът, тежко дишайки. — Док, вие знаете, че доста добре владея хватките на джудо — Той слабо се усмихна. — Само това ми помогна да устоя на тази бича сила. Докато се премятахме, зърнах в ръцете на обезумялата жена пистолета, който бе изпаднал от джоба ми. Направих рязко движение и моят враг се оказа между мене и пистолета. Раздаде се изстрел, той се отпусна и падна…
Президентът се закашля и на устата му се появи кървава пяна. Сетне, дишайки учестено и с прекъсвания, той продължи своя разказ. През отворената врата, пред която лежали труповете на двамата войника, той забелязал приближаващи се силуети във военни униформи и се хвърлил към тайния изход, но преди да успее да се скрие, го уцелил куршум в гърба. Когато се огледал, видял, че от ръката на вицепрезидента, лежащ на пода, пада пистолет…
С преплитащи се крака и залитайки на всяка крачка, той все пак успял да се добере до двора, довлякъл се до стоящия там автомобил и заповядал на шофьора да го отведе в института. Войникът проявил колебание и тогава президентът изхвърлил изплашения момък от колата, отнел му оръжието и заемайки мястото му, се промъкнал по улиците, залети с тълпи от хора. Сам не знае как по чудо се добрал дотук…
Бях удивен от физическата му сила и необикновената му воля за живот.
Но ето че зад вратата се дочуха стъпки, след време внесоха болния…
Тук дневникът прекъсва. Аз, Алфред Стейг, служител в института, мога да добавя към написаното само онова, което видях на сутринта същия ден, на датата, която последна е вписана в дневника.
С колегата Сандерс получихме нареждане незабавно да отведем за операция болния под номер 63 от Х-то отделение в лабораторията на професор Клебер. От предния ден институтът бе запълнен с войници, които пречеха на работата ни.
Зад оградата на института вилнееше тълпата. Още не успели да стигнем до лабораторията, с възгласи хората пробиха кордона на войниците и нахлуха в парка. Видях как все повече войници се присъединяваха към народа. Бягащият начело на тълпата войник ни забеляза. Той махна с ръка по посока към нас и даже в оглушителната шумотевица чух неговия вик: „Това е той!… Бързо!“.
Първите се добраха до вратата на лабораторията почти едновременно с нас. Двамата часови се опитаха да ги задържат, но тълпата ги помете заедно с нас и болния. Отпред летеше войникът и крещеше: „Тук се крие този негодяй!“. Навярно беше разбрал, че нашият болен не е онзи, когото търсят.
Заедно със Сандерс полагахме усилия да защитим изпадналия в безсъзнание болен, но всичко бе напразно. Когато буквално ни изтласкаха в лабораторията, видях пред себе си президента с окървавена превръзка на гърдите. Той се надигна и олюлявайки се, направи крачка напред. Погледът му беше помътен, очевидно не разбираше къде се намира.
— Ето го! — изкрещя войникът.
Някой разби прозореца с камък, а войникът сграбчи тежката желязна греда, сложена до операционния апарат.
Професор Клебер закри с тялото си президента.
— Това не е той! Не е президентът!
— Защо лъжеш, предател! — изкрещя войникът, замахна и отвисоко нанесе удар с гредата.
Ударът порази професора и стоящия зад него президент. Не на себе си от ужас, аз се облегнах на една малка масичка, върху която имаше тетрадка и писалка. Не бих могъл да обясня защо, но ги пуснах в джоба на халата си и установил, че болният, когото съпровождахме, също е починал, тръгнах към изхода. Но така ме притисна тълпата, че едва не се задуших.
По чудо Сандерс бе успял да ме измъкне оттам. Съвзех се на скамейката в парка. Наоколо беше пусто, но някъде във висините се чуваше грохот. Вдигнах очи към небето и видях как от гигантските самолети на Блуфония скачат и политат към земята хиляди парашутисти…
Информация за текста
© 1970 Йожеф Черна
© 1983 Ирена Сокерова, превод от унгарски
Jozsef Cserna
Agymutet: Dr. professzor Cassio Kleber naploja, 1970
