— С оръдия ли? — отправи въпроса си с леден тон към Глигана.
— Наложително бе… — измънка той.
— Говори! — изкрещя сурово диктаторът, а вицепрезидентът потръпна. Ала преди той да отвърне, президентът ме погледна и недоволно махна с ръка: — Е, добре, после… Но внимавайте да няма пропуски! — и с един жест сложи край на аудиенцията.
— Над какво си блъскате главата, господин професоре? — стресна ме гласът на президента, който с полуусмивка, изкосо ме наблюдаваше. — Доволен ли сте от мене? — и ми протегна ръката си.
Аз я стиснах и смутен бързо напуснах стаята…
Пациентът бързо се възстановяваше, не само физически, но и умствено. Днес вече нямах усещането, че от очите на президента ме гледа Фелсен — това беше волеви, твърд поглед. Когато предложих след ден-два да се премести в двореца, за миг очите му издадоха тревога, но начаса се съвзе и пожела да види вицепрезидента, отговарящ за военното положение. От доклада узна, че въстанието е потушено, а сетне издаде заповед да подготвят завръщането му в двореца. Глигана излезе от стаята и президентът даде вид, сякаш сега ме забелязва.
— Всичко наред ли е, господин професоре?
В отговор само разперих ръце. В гласа му прозвуча непривична за мен твърдост.
Днес в ранно утро, съпроводени почти от цяла армия, се отправихме към двореца. Президентът направо ми заповяда да го последвам. Принуден бях още по бяла престилка да заема мястото в бронирания автомобил. На входа на личните му покои ни посрещна „домоуправителката“. Полазиха ме тръпки, когато забелязах по лицето на президента уплаха, но тревогата ми бе напразна. С достойнство той се наведе и й целуна ръка, което немалко удиви и дамата, и нейната свита. Преди да се оттеглим, той заяви, че се намирам тук по негово нареждане и всички мои указания и желания, касаещи неговата особа, са заповед за всеки от тях. И ето, най-сетне останахме сами.
— Професоре — обади се президентът, — считам, че заедно ще сме в по-голяма безопасност, и поради това настоявам да пребивавате тук.
Не ми оставаше нищо друго, освен да вдигна рамене.
С помощта на обслужващия персонал президентът „възстановяваше“ обстоятелствата от своя частен живот, запознаваше се с личните си вещи. Последствията от „изчезналата памет“ доста бързо се заличаваха. Един проблем обаче, особено деликатен и опасен, вчера неочаквано се разреши и то много добре.
Внезапно ми хрумна идеята, че навярно диктаторът е водил някакви записки или вид дневник и едва ли ги е съхранявал в архива заедно с останалите официални документи. Някъде ги е пазел, за да са му под ръка. Сравнително лесно намерихме скрития в спалнята сейф, но не съумяхме да отгатнем сложната комбинация на секрета. На моята шеговита бележка, че поне това, негово превъзходителство, не е трябвало да забрави, в гнева си президентът скръцна със зъби и ми изкрещя да млъкна.
Този път бяхме забравили да си смигнем…
Нямаше да бъде голяма беда, ако президентът наредеше да разбият личния му сейф и вградят нов на негово място, но ние се стараехме да избягваме всякакъв род случайни неприятности.
И ето, че на него му хрумна добра идея. Той опипа униформата, в която го бяха отвели в института, и в един таен джоб откри мъничък бележник. Безуспешно прелиствайки страниците, неочаквано забелязахме, че ъгълчето на задната обложка леко се е отлепило. Свалихме предпазливо тънкото листче и сред множеството с непонятно предназначение цифри открихме и комбинация от букви. Веднага се опитахме да отворим сейфа с тях, но, за наша най-голяма изненада — без резултат. Дълго седяхме в недоумение, когато неочаквано ме осени нова идея. Измъкнах от ръцете на президента бележника и направих опит да отворя сейфа, набирайки буквите от ляво на дясно. Вратата се отвори. Доста проста хитрост.
— Господин професоре, вие сте най-великият човек — въодушевено възкликна президентът, сякаш това бе най-голямото постижение през живота ми. На езика ми беше да отправя благодарност за високата оценка, но навреме се удържах. Първо, защото неговият възторг беше искрен и второ, защото самият аз бях доволен от успеха си.
Действително от записките на президента получихме много ценна информация за неща, които досега бяха останали в тайна за външния свят. Едновременно с това разбрахме истинското име на президента, неговия произход и обстоятелството, че домоуправителката наистина е била родственица и възлюбена на Глигана и след сравнително драматични обстоятелства е преминала във владението на президента…
През последните дни събитията взеха такъв обрат, че главата ми се замая. Възхитен съм от възприемчивостта на президента и неговата способност да се приспособява към моментните обстоятелства.
Първите два дни по необходимост трябваше да присъствувам на всички тайни преговори, за да бъда в помощ, ако се получи „изгубване на паметта“. Но едва сега ми е възможно да свържа в логическа нишка случилото се. Първият ден се обсъждаше докладът за потушаването на въстанието. От него стана ясно, че въстаниците са претърпели частични поражения, а главните им сили са успели да се измъкнат от удара. Щабът на въстанието също не беше заловен. По време на съвещанието президентът едва вземаше участие и с присвити очи наблюдаваше съмишлениците си. Привечер на другия ден той отново ги свика, с изключение на министъра на пропагандата, комуто бе възложил преговорите с посланика на Блуфония. Тогава не обърнах внимание на този факт, ала днес вече всичко се изясни.
В двореца бях приютен в спалнята на президента. Вечерта между нас се състоя забележителен разговор. Президентът дълго се разхожда из стаята, а сетне спря пред мене.
— Док — за първи път от дълго време той се обръщаше към мене с това име. — Утре възнамерявам с щурм да проведа обиск на улица Нютон. Всички, които открием, ще бъдат задържани.
Изтръпнах — на улица Нютон се помещаваше щабът на въстаниците и досега нито веднъж не бе откриван от копоите на диктатора. Както аз, така и Фелсен, бяхме членове на щаба! С големи усилия на волята произнесох:
— Но за бога, защо?
Президентът спокойно обясни:
— Вашето становище ме оправдава, док. Ако днес моят режим падне, това ще се окаже съдбоносно както за стоящите на власт, така и за левите сили, готови за революционен преврат. Истина ли е?
— Истина е.
— Ето, Виждате ли, а вашите сподвижници и ръководители са на друго мнение! Всяка минута може да се очаква нова атака и трябва да ви призная, вашето име също е записано в черния списък.
— Моето име? — възкликнах аз.
— Да, да. Вашето. Заради мене. Вие не само спасихте живота ми, който бе изцяло във ваши ръце — всички знаеха, че моето състояние е безнадеждно и моят живот не струва и пукната пара.
— Всичките тези „аз“, „мой“, „за мене“ той произнасяше с такава увереност, че потръпнах и с ужас гледах това чудовищно създание, дело на собствените ми ръце.
— Това не е всичко — продължи той, — за ваша вина се счита и това, че сте ме последвали тук в двореца, за да се грижите за мене. Поради това съм принуден да охранявам вашия институт така, както собствената си резиденция, тъй като рано или късно вие ще трябва да се завърнете в него.
Виеше ми се свят и лицето ми изразяваше такъв ужас, какъвто бе изписан върху лицето на президента,
