вопъл скачам и се спускам към него. Стрелките сочат, че трепанацията на черепа вече е извършена, а съдовете и нервите са прерязани…
Съвсем отчаян, аз едва се удържах на краката си. Значи Фелсен ме е излъгал! Когато съм загубил съзнание, той ме е изтеглил, заел е моето място и е включил автомата… Стрелките сочеха, че от няколко секунди двете тела са без пулс… Нямаше време за губене, трябваше светкавично да се действува! Работех машинално, подчинен на рутината, без да мисля за нищо. Размених местата на двата мозъка и задействувах регенерационния процес. Извлякох безжизненото тяло на Фелсен към мястото, на което му бях заповядал да положи мен, машинално вдигнах тежката греда, ала подтикван от някаква светкавична мисъл, грижливо заличих следите от неговите пръсти, сетне, хванал с две ръце гредата, я стоварих със съкрушителна сила върху главата на своя най-любим ученик и сътрудник.
Струваше ми се, че дългогодишният ми опит ме е приучил да не реагирам при вида на смърт и кръв, но се заблуждавах. Светът се завъртя пред мене, преобърна се стомахът ми — какво да се прави, никога не съм бил палач! Способен бях само да натисна сигнала за тревога, да отворя вратата и да извикам за помощ, или по-точно да прошептя…
Когато дойдох на себе си, около леглото ми се бяха събрали всички сътрудници на института. Виждайки, че отварям очи, те бързо напуснаха стаята, а при мен останаха само вторият ми заместник и старшата сестра. Първият ми въпрос беше:
— Какво става с Фелсен?
Видимо заместникът ми нямаше желание да отговори, но накрая измънка, че върху него е паднала, вероятно разхлабена от по-рано, част на поддържащата конструкция.
— Но какво е станало с него? — повторих аз, неспособен да овладея нервната треска, щом си представих отново кошмарното зрелище.
— Фелсен умря — отвърна лекарят. — Полицията сега разследва случая.
В същия момент на вратата се появи един мъж с вид на служебно лице. Представи се като следовател на полицията, но името му не запомних. На поставените от него въпроси отговорих, че по време на операцията единствената възможност за спасяване живота на президента, навярно разхлабеният вече детайл е паднал върху Фелсен. Ужасен от случилото се, аз съм се опитал да я отместя, но почувствувал се зле, съм извикал за помощ. Вероятно това го задоволи, защото повече не ме безпокоиха по този въпрос.
След окончателното завършване на операцията по мое нареждане президентът, увит с бял тюрбан на главата, бе откаран в специалната болнична стая. В нея поставиха легло и за мене, тъй като лично желаех да следя състоянието му, а на останалите изрично забраних да влизат. Даже и старшата сестра можеше да идва само по мое специално разпореждане.
През последните два дни няма промени в състоянието на президента. Но на мен пет пъти ми прилошава при спомена за страшната картина, която се разигра пред очите ми… На погребението на Фелсен няма да отида. Състоянието на президента остава непроменено, все още е в безсъзнание, но съдейки по някои дребни признаци стигам до заключението, че подобрението е започнало и операцията е сполучлива. Но не мога да си намеря място от безпокойство.
В сградата на института, където лежи президентът, нормалната работа бе прекратена. Държавният съвет окупира помещенията и едва смогвам да прогоня и любопитните пред болничната стая. Няколко пъти се мярна и червената физиономия на Глигана.
Днес погребаха Фелсен. Въпреки смутната и неизяснена ситуация, огромна тълпа почитатели са почели паметта му. Аз изпратих от мое име венец, заедно с този от института. В състоянието на президента се забелязват подобрения. Все още при него не допускам никого, без никакви изключения. Днес направи опит да влезе „домоуправителката“, но вежливо отбих атаката й.
Днес президентът отвори очи. Аз стоях до леглото му и наблюдавах как по небръснатото му лице се появи розовина, животът бавно се възвръщаше. Когато премигна няколко пъти и погледът му се втренчи в мене, стори ми се, че сърцето ми ще изскочи. Раздвижвайки с усилие езика си, той произнесе:
— Док…
Аз потреперих. Диктаторът не ме познаваше, никога не се е интересувал от моята работа, а в института само Фелсен се обръщаше към мен така, и то на четири очи!… За миг замрях, но сетне отпратих старшата сестра, и подчинявайки се на неочакван порив, се наведох над болния. Разчленено, отчетливо, за да отгатне по движението на устата, го запитах:
— Как се чувствувате, ваше превъзходителство?
Погледът му стана още по-съсредоточен. Аз начаса се поправих и няколко пъти развълнувано повторих:
— Как се чувствувате, господин президент?
Гласът ми ставаше все по-развълнуван.
— Но, док… — отново промълви болният и с изненада огледа наоколо, сетне въпросително ме погледна.
Безсилно се отпуснах на стола и от вълнение зъбите ми затракаха. Най-голямото ми желание беше да избягам от стаята.
Не зная колко време съм прекарал така, но в един момент забелязах, че президентът се е обърнал към мен. Нямаше какво да правя, станах и отидох при него.
— Как сте, док? — ласкаво ме запита той. Стъписах се и една не паднах, защото се блъснах в стола: така Фелсен ме поздравяваше всяка сутрин. — Да не би да сте зле? — изкрещя той с характерния, чуван толкова пъти по радиото баритонов глас на диктатора. И направи опит да се надигне, за да ми помогне, но падна възнак.
— Внимателно! — извиках аз. — Не трябва да се движите!
Овладял вълнението си, аз седнах в края на леглото му. От поривистото му движение одеялото се беше свлякло, а пижамата разтворила. Под нея се виждаха огромните, мускулести, обрасли с косми гърди на диктатора. Неволно пред мен изплува спортната, изящна, младежка фигура на Фелсен…
— Нищо ми няма — отвърнах аз, ала гласът ми все още трепереше. Дълбоко въздъхнах. — А вие как се чувствувате? — Въздържах се да го назова по име. — Знаете ли къде се намирате?
Той направи движение, сякаш питаше: „Действително, къде ли съм?“ — но сетне се замисли и смутено тръсна глава.
— За какво си спомняте? — запитах аз и допълнително добавих: — Експериментална лаборатория… Апаратът за черепни операции…
— Чакайте! — възкликна той. — Док, аз влязох на вашето място!
Явно той считаше това в реда на нещата.
— А после?
— После се събудих тук, в тази специална болнична стая — той премигна с очи. — Тю, че съм обрасъл — каза той, потривайки с ръка гърдите си. — А и някакво зловоние ме измъчва… Аз ли мириша така?
— Това е миризмата на вашето тяло. Всеки индивид има своя, специфична миризма.
— Но преди никога не съм я чувствувал — възкликна той и започна да души наоколо.
— Рибата не се дави от собствената си кост!
Той се вгледа в мен с уплаха и започна да си припомня.
— Вие влязохте в апарата и го включихте, нали?… А в съседния апарат лежеше президентът, спомняте ли си?
Лицето му изразяваше ужас, после извърна глава. Нямах друг избор: трябваше да скачам във водата с
