ключът към решителния поврат.
Приседнах на леглото му и започнах да говоря:
— В такъв случай какво искаш? Ти си президентът, всевластният господар на страната. Тогава дръж се така, както подобава на ранга ти. — Той мълчеше, не помръдваше. Аз станах и се поклоних. — Как се чувствувате, ваше превъзходителство? За утре дадох разрешение за посещение при вас на двама членове от държавния съвет. Имате ли възражения? — И му намигнах.
Той се изправи в леглото.
— Ако вие, док… извинете… ако вие, за когото нямам понятие кой сте, но очевидно се разпореждате тук… Ако считате за редно, аз не възразявам — отговори той и също ми намигна.
Камък падна от сърцето ми. Не бих желал да описвам чувствата си. Всичко друго загуби значение пред полутържествената, полутревожната мисъл за това, че операцията е сполучлива…
На сутринта президентът беше подстриган, сресан и подреден. Едва сега забелязах колко бе представителен и мъжествен. После на четири очи двамата проведохме „военен съвет“. Предупредих го как да се държи, какво да бъде поведението му. Вечерта бе започнал добре, нужно бе да продължи в същия дух. Когато бях в двореца се убедих, че по природа президентът е човек прост, но жесток и нагъл. Затова не трябва да проявява излишна вежливост и деликатност. Не е беда, ако не си спомня за много неща или пък не познае своите сподвижници. Би могъл да запита всеки кой какъв е, с какво се занимава. Аз ще обясня, че в такива случаи загубването на паметта е напълно закономерно, но това състояние скоро ще премине. Едно обаче никога не трябва да забравя: това, че той е всевластният диктатор. Ако допусне тази грешка и вълчата глутница усети колебанията му, няма да даде и пукнат грош за живота му! Щом усетят, че желязната хватка отслабва, ще го разкъсат като овца! От своя страна, въпреки „протестите“ на президента, ще заставя неговите приближени да дадат съгласие за престоя ми в двореца след лечението в института под предлог, че е необходимо да следя пациента до неговото пълно оздравяване.
После поканихме представителите на държавния съвет.
Междувременно обаче възникна нещо непредвидено, което едва не провали плановете ни и ми донесе немалко тревоги. Няколко минути преди делегацията пристигна „домоуправителката“ и тъй като бе уведомена за свиждането, като негова най-близка настояваше първа да го види. Красивите й очи излъчваха настоятелност, а ние нямахме право да й откажем. Ако Фелсен я познаваше и често е бил в нейното общество, трагичният момент щеше да се избегне…
Дамата влезе и приседна край леглото на болния. С вълнение попита за състоянието на негово превъзходителство. Едва изрекъл няколко думи, диктаторът внезапно побледня и отчаяно ми даде знак с ръка.
— Извинете ме, госпожо — обърнах се към нея аз, — всяко вълнение може да влоши сегашното състояние на негово превъзходителство. Моля ви, моментът не е подходящ за посещение… Помогнах й да стане и почти я изтласках през вратата.
Панически се спогледахме.
— О, господи — изстена той.
— Миризмата ли? — запитах аз, но тозчас разбрах колко е излишен въпросът ми: дамата бе оставила зад себе си облак от парфюм.
— О, не… внезапно си помислих, че ще трябва с нея… че в ролята на диктатор и тя влиза… извинете ме док — промърмори объркано той.
Неразположението му скоро изчезна, но аз получих главоболие… Безпокоях се за бъдещето, но сетне вдигнах рамена. Все пак това е съвсем личен въпрос на диктатора и „домоуправителката“ няма да бъде първата сменена метреса. Възможно е впоследствие диктаторът да смени и Глигана… Но сега не беше времето да предвиждам промените във „вътрешната политика“ на страната.
Посещението на двучленната делегация премина гладко. Той се отнесе към тях с високомерие, подобаващо на истински диктатор, и с мое разрешение даде съгласие за визитата на вицепрезидента и министъра на пропагандата на следващия ден. Трябва да си призная, предстоящата аудиенция ме тревожеше. Отново обсъдихме какво да бъде поведението му. Самочувствието на президента така бе нараснало, че трябваше да му напомня за предпазливостта, която е нужно да прояви. Да не се главозамайва и да извърши някоя непоправима грешка! Но открих, че на него това му се харесва и моите увещания минаха покрай ушите му…
Навярно радостта ми бе преждевременна. Непосредствено след полунощ аз преживях такова вълнение, което не ще забравя, докато съм жив. Събудих се от звуци, от които ми спря сърцето, а когато с уплаха се надигнах от леглото, видях в полумрака, че президентът лежи на пода, хрипти и се мята. Бързо се хвърлих към него и успях да го прислоня до леглото. Макар да го увещавах и потупвах по лицето, той ме гледаше с изцъклен поглед и се мъчеше нещо да ми каже. Накрая успях да отгатна несвързаната му реч.
— Не искам… Не мога да издържа, док, помогнете ми!
Разтърсвах го, докато се свести. Помогнах му да легне на кревата и тогава той се разплака.
— Док, помогнете ми!
— Лош сън ли ви се присъни? — запитах го аз, но той мълчеше и само клатеше глава.
Измина повече от половин час, когато вече сломен той се вслуша в моите доводи и заспа. Обзет от мислите си, дълго време не можах да заспя, защото и сега, спомняйки си за преживяното, ме обливат горещи вълни.
За щастие на сутринта не открих и следа от среднощния пристъп. В уреченото време се явиха двамата заместници на президента. Ще се постарая колкото се може по-точно да възпроизведа състоялия се разговор:
— Преди всичко, господа… — започна президентът, но, забелязал недоумението по техните лица, замълча и сетне попита: — Кажете ми къде се намирам?
Двамата с удивление втренчиха поглед в мене. Министърът на пропагандата промърмори:
— Досега господин президентът не е ли знаел къде се намира? Вие не му ли се представихте?
— Състоянието на господин президента не ми разрешаваше да постъпя така, а тъй като самият той не прояви интерес, аз предпочетох да мълча. Даже не съм уверен дали и настоящият момент е подходящ.
— Защо? Къде се намирам? — нетърпеливо се провикна диктаторът.
— В института на Клебер — отговори след малка пауза идеологът. Диктаторът се наклони напред и втренчи поглед в двамата държавни водачи.
— Защо? Как съм попаднал в това дяволско леговище? Кой ме е довел? — заплашително крещеше той. — И кой е този? — хвърли убийствен поглед към мене.
Министърът на пропагандата направи опит да отговори, но аз го възпрях:
— Ваше превъзходителство! Разрешете аз да дам обяснения. Казвам се професор Клебер. На вас, ваше превъзходителство, навярно не ви е известно, че сте станал жертва на автомобилна катастрофа. Нараняването ви бе от такъв характер, че тези господа бяха принудени да ви доведат в института. — По неговото лице беше изписано недоумение. — Те се бояха за вас и ме заплашваха, но ги уверих, че ще направя всичко възможно за спасението на вашия живот. Освен това аз им обясних някои неща. Бих могъл да ги съобщя и на вас, но считам, че не е съвсем удобно. По-скоро бихте повярвали, ако не ги чуете от моята уста… А за доказателство на това, че ненапразно господата ми оказаха доверие, е настоящият разговор. Той изобщо можеше да не се състои… — И многозначително хвърлих поглед към президента. Той ми отвърна със суров поглед и притвори очи. — Впрочем и за мен това място е също дяволско леговище, както за вас, господин президент.
Той въпросително вдигна поглед и тогава помолих Глигана да отвори широко вратата. Когато президентът видя стоящия на пост войник с автомата, се усмихна.
— Добре отговорихте, професоре. — Той се заслуша. — Какъв е този шум?
— Службата по безопасността въдворява ред в района Йоахим…
