Следобед в един и половина часа трябваше да се вземе решение. Фелсен влетя при мен и докладва, че състоянието на президента се е влошило.
От този миг изпаднах в странно душевно състояние. Сякаш се скъса някакъв бент И ме обхвана неудържим поток от активност. Сякаш действувах по план, съставен дълбоко в съзнанието ми и внезапно изникналите идеи веднага се превръщаха в дела… Говорех и действувах почти несъзнателно, машинално. Веднага се разпоредих да отведат диктатора в специалната експериментална лаборатория и сам забързах натам, влачейки след себе си изплашения до смърт Фелсен. Мимоходом забелязах, че пред вратата на лабораторията стои въоръжен пост, но в момента не отдадох значение на този факт…
Когато внесоха болния в лабораторията и съгласно установения ред всички я напуснаха, аз поставих зашеметения Фелсен на едно кресло и му казах своите съображения. Напомних му за нашия разговор и за това, че в дадения момент да запазим живота на президента е в интерес на страната. Положението му е безнадеждно, остава му да живее още няколко минути и поради това няма време за колебания. Уплашеният Фелсен само кимаше с глава.
— Какво сте намислили? — запита с тревога той.
— Да повторим операцията Фишер—Вайлер — отвърнах аз.
Фелсен скочи като луд и се разтича напред-назад из тясното помещение. Хванах го за ръката и го накарах да седне. Отчаяно ме изгледа и простена:
— Кой е вторият?
— Аз!
Някакъв вътрешен инстинкт ме заставяше да говоря много бързо, все по-бързо, стремейки се да заглуша овладяващия ме страх: при мисълта, че след няколко минути ще се превърна в безжизнен труп, в моето същество се надигаше протест.
Фелсен не бе в състояние да продума, а само ужасен клатеше отрицателно глава.
— Разберете, нямаме друг изход — изрекох аз през стиснати зъби и силно го разтърсих, за да го извадя от вцепенението.
— Професоре — простена той накрая. — Вие, прославеният учен ли ще трябва да се подложите на риск заради този негодяй?
— Не заради него, а заради всички нас, заради бъдещето. И за това има една-единствена възможност: той трябва да живее! А помисли и за още нещо — в разгара на спора неочаквано бях преминал на „ти“, което преди никога не бе се случвало — помисли, че в душата на нашия най-голям враг ще проникне наш човек, който ще се опита отвътре да въздействува на диктатора, да отслаби този проклет режим и да го доведе до гибел! Та не си ли струва заради това да се рискува един живот?
— Но защо именно вашия?
— А на кого да се доверим? Кой може да ме увери, че не заменяме кукувица за ястреб!? А и време нямаме. — И сочейки с очи пациента, изкрещях: — Бързо! — надявайки се, че вратите са с добра изолация.
Викът видимо подействува и Фелсен с голямо усилие се съвзе и побледнял простена:
— Съгласен съм.
— Не се страхувай, приятелю — промълвих аз и притеглих главата му към себе си, като на малко дете. — Всичко разузнах, запознах се с обкръжението на президента, с обстановката, в която живее. Мисля, че това ще ми помогне да се пригодя в първите минути и да не проявя странности, които биха дали повод на вълчата глутница да ме разкъса… Аз съм по-възрастен от теб и по-опитен. А в политиката ти си наивен. Това би било безсмислена жертва и от твоя, и от моя страна. В науката ти си олицетворение на бъдещето, а в известна степен аз вече принадлежа на миналото… — Започвай! — изкрещях внезапно аз, щом забелязах, че тялото на президента е обхванато от конвулсии.
— Но… — измънка Фелсен.
— Извадих пистолета, който сутринта интуитивно взех от дома, насочих го към Фелсен и не на себе си от вълнение извиках:
— Незабавно се измитай оттук или ще те прострелям като куче. На тебе вече не мога да се доверя!
Лицето на Фелсен още повече побледня и олюлявайки се, той започна да отстъпва назад.
— Операцията ще извърша сам. След десет минути ти ще влезеш, и за да се заличат всички следи, с тази горна опорна греда, която сега ще демонтираш, а главата… — Тук се запънах. — Ще ме извадиш от апарата и ще ме положиш тука — и показах мястото. — Постарай се с един удар да размажеш главата ми, а после ще викаш за помощ, избягай и кажи, че по време на операцията горната част на конструкцията е паднала върху професора. Това си длъжен да направиш незабавно след операцията, да не би евентуално следствието да установи, че смъртта е настъпила по-рано… Разбра ли? А ако сега бъда принуден начаса да те разстрелям, тогава пред самата операция ще подам сигнал за тревога и нахлулите хора ще видят труповете на двама лекари и на президента, който, надявам се ще оживее. А докато те влязат, операцията ще се осъществи и президентът, дошъл на себе си, ще обясни, че е бил в съзнание… Хайде, излизай…
Фелсен притвори очи, разтърси глава и лицето му се проясни. После каза:
— Няма да изляза, професоре. Съгласен съм да проведа операцията и всичко останало след нея! — По смъртнобледото му лице се стичаха сълзи, а устните му потрепваха. Но ето че се изправи и започна да демонтира горната част на конструкцията.
— Бързо, по-бързо! — подканвах го аз и с една ръка се стараех да му помогна, а с другата държах насоченото оръжие. При мисълта, че след няколко минути тази желязна греда ще разбие черепа ми, по гърба ми полазиха тръпки… Накрая свалихме и сложихме на пода тежкия „уред“.
— Хайде, започвай — казах на Фелсен, след като влязох в апарата, който от времето на нашата първа операция претърпя редица усъвършенствувания. Сега, след включване, той автоматично направляваше потока от изотопи и даже сам можеше да извърши замяната на мозъците, но ние считахме, че е по-редно тази фина операция да се извърши от нас. Държах пистолета така, че Фелсен да го вижда. Вече легнал, вдигнах очи към него: трогна ме обляното му със сълзи лице, стиснахме си ръцете и забелязах, че посегна към бутона за упойката. Ала в последния миг аз се вкопчих в ръката му, за да не достигне бутона, и започнах да ритам, с отчаян вик се опитвах да изляза от апарата. С широко творени очи Фелсен се втренчи в мен, с рязко движение натисна бутона и сложи длани върху плещите ми, после с цялата си тежест легна върху ми и ме натика обратно в операционния апарат…
… С едната си ръка стискам кормилото на танка, а с другата пистолета. От дясната ми страна Глигана държи пръст върху спусъка на картечницата, а по-горе зад нас насочилата змия, шефът на пропагандата, слага на прицел автоматичното оръдие. Танкът се движи безшумно по настилката на тъмната улица. Никъде не съзирам нито светлина, нито хора. Облечен съм в генералска униформа. Върху нея усещам плътно прилепналия генералски знак. С крак, обут в лачен ботуш, натискам педала, улицата става все по-тясна, танкът почти бръсне стените… Неочаквано пред нас изниква тълпа по цялата ширина на улицата, така плътна, сякаш хората са се слели един с друг. Над тях се развяват червени знамена като цвета на лампазите по бричовете ми. И в черната тишина внезапно забелязвам майка си и баща си. Как е възможно? Та нали отдавна са починали! Напрягам всички сили и правя опит да спра танка, но той се движи напред. Глигана злорадо се кикоти, очилатата змия ухилено му намигва, а танкът продължава да се движи. В последния момент успявам да извия и машината тръгва настрани, като с едната си част подкосява основите на сградите, които рухват след нас. Спътниците ми гръмко се смеят, а не чувам никакъв звук. Другата верига на танка помита тълпата, кървави струи обливат стените и се стичат по прозорците на сградите, зад които надничат любопитни лица. Разпенен кървав поток залива площада, сетне течението тръгва към нас, надига се, стига до височината на танка, който устремно върви напред, а в първите редици все още безмълвно се движат майка ми и баща ми… Потокът внезапно изпълва танка, не мога даже и дъх да си поема, всичко се залива с кръв, давя се от отвращение и усещам, че очилатата змия с последни сили прави опит да избута люка, за да се измъкне, а вместо това вдига желязната греда от лабораторията и я стоварва върху черепа ми.
… Отварям очи целият облян в пот.
Втренчвам поглед в добре познатите лампи на лабораторията, около мене нещо звъни. Оглеждам се. Навярно това е сигналът, който означава, че определеното време е изтекло. В дясната си ръка стискам пистолет, а на гърдите ми лежи лист хартия с някакви разкривени букви. Машинално вземам листа и прочитам: „Професоре, завършете операцията!“ Главата ми е празна, ала сетне поглеждам към апарата, с
