Золтан Чернаи
Опитът „Аргус-1“
Професор Бертален беше втренчил поглед върху бюрото си, на което преди няколко минути секретарката му нареди странна „изложба“ и след това го остави сам.
По средата, върху няколко документа, написани на машина, лежеше дебела тетрадка с тъмносиня пластмасова корица. Вдясно се намираше малка купчина лични дребни вещи: ръчен часовник, два златни пръстена, личен паспорт, автобусна карта, джобно ножче, химикалка „Паркер“. В другата половина на бюрото се виждаше нещо като уред, приличащ на слухов апарат, със сгънат проводник върху голям празен плик, в който — ако се съдеше по адреса и пощенския печат — вероятно беше пристигнала цялата пратка.
Прозорците на работната стая в партера гледаха към парка на института. Балконската врата беше широко отворена и през нея прииждаха приятни ранни есенни слънчеви лъчи и топлина. На терасата свирукаха и подскачаха косове.
Професорът най-после излезе от вцепенението си и пръстите му с нервно треперене посегнаха към тетрадката със синя корица. Той я въртеше в ръцете си така, като че ли никога не беше я виждал. Погледът му машинално се плъзна по надписа, направен върху бял етикет с черен туш: „ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ДНЕВНИК — ОПИТ «АРГУС—1». Д-р Геза Мартин. Церебрология“1. Разтвори я някъде по средата, прелисти обратно няколко страници и започна да чете…
От опитните животни номер 17 /Зеро, немска овчарка мъжкар/ се оказа най-умен. В един спящ период две РЕМ-фази! (Бягане на място — имитации, паузи, мърдане на уши и опашка…) Определени сънни рефлекси!
Реших, че за третата фаза на опита ще използувам Зеро. Дотогава ще го привикна към себе си. Занесох го в къщи. Целта е ясна. И пътят, водещ към нея. Сега вече само трябва да намеря средството, с което да достигна целта! Методът игла-електрод не е добър. Разрушава мозъчните тъкани. Едно е сигурно: ще изходя от съня! Та нали сънят не е нищо друго освен вътрешен филм, чиято снимачна камера е окото, а прожекционната машина, филмовата лента и екранът се крият в мозъка… Като първа стъпка ще експериментирам по някакъв начин да уловя и да изведа този „вътрешен филм“.
Не съм напреднал много. В специалната литература освен сомниологичния2 труд на Буртон и Кейно едва намерих нещо съществено. Засега ме интересува не толкова механизмът на мозъчното функциониране — съзнание, колкото само една част от него: самият сън като картинно явление, създаващо се в мозъка!
Направих подробно изследователска програма и я поднесох на шефа. Хвана се на въдицата. Повика ме и щателно ме разпита. Струва ми се, че темата му харесва и се опъва само за да запази авторитета си на началник.
Зеро вече така свикна с мене, като че ли от много години съм му стопанин. Безкрайно ми е признателен, че го измъкнах от другарите му, осъдени на смърт. Великолепно животно. И шефът го обикна. Няма вече да го мъча с игли-електроди! Без да му причинявам болка, ще създам от него съвършено животно — „водещ сляп“ — едно действително „живо око“ за слепи хора, на които мозъчният зрителен център е здрав и чиято слепота е последица от „снимачната камера“, от заболяване или увреждане на очите! В „арца перистрата“ още преди месец намерих мозъчния център на зрението. Конструирах невротрансмисионен биорецептор, скачих го с игла-електрод към мозъчния център на опитното животно, но по този начин досега можах да изведа върху телерекординга само неясни светлинни проблясвания. По този път не може да се върви… Не е този пътят, по който трябва да се върви! Разрешението може да бъде само един по- усъвършенствуван — външен, през горната част на черепа, експлоатиращ рецептор!
Намерих го!
Благодарение на астронавтиката телеуправлението много напредна. Днес вече летят автоматични изследователски сонди около външните планети на Слънчевата система: изследват, измерват, снимат — следователно, и което е решаващо от моя гледна точка, приемат импулси и ги препращат на Земята! Едно астронавтично списание насочи вниманието ми към визистора. Това е миниатюрен телескопичен рецептор, който с фокусиран електроннолъчев сноп решава проблема за приемането, модулирането и отвеждането. Точно това ми трябва и на мене! Ако бих могъл да свържа този визистор с моя биорецептор, няма да е необходимо повече да се прави трепанация на черепите на кучетата и да се боде мозъкът им с игли- електроди, поставени в платинови тръби. Вместо това би било достатъчно да се сложи отвън, на горната част на черепа, рецепторната единица, да се опипа с помощта на фин регулатор центърът на зрението и да се определи максимално точно фокусното разстояние!
Сервизът веднага ме снабди с дузина визистори. Работата с биорецептора вървеше по-лесно от очакваното. Новата рецепторна единица фиксирах с лейкопласт върху черепа на опитно животно №31 (Цезар, непородист мъжкар) и я свързах с проводник към телерекординга. Това също не ми създаде особени проблеми. Скачих рецептора в присъединителя на приемната оптична камерна система. Приспах Цезар и чаках първата РЕМ-фаза… Сполучих! По едно време върху монитора на телерекординга се появи първият „кучешки сънен филм“! Върху пода на решетъчната кучешка клетка се показа пластмасова чинийка, пълна с мляко с грис… Грисът започна да се движи, стори ми се, че аз самият със собствения си кучешки език лапам любимата храна на Цезар… Естествено всичко това беше „ням филм“, но мене всъщност засега ме интересуваше само картината, ефектът на виждането. Другото ще оставя за кучетата.
Значи, намери се и механизмът, и уредът! Завърши първата фаза на опита. Следва втората. Трябва да се опита снетите в кучешките очи в будно състояние — значи видените картини — непрекъснато да се извличат на телерекординга!
Тъй като сега вече не отразяването на филм-сън, а непосредствено, „живо предаване“ трябва да се извлече от мозъка, аз се опитвах да регулирам рецептора някъде по средата — между нервната ципа, създаваща картина в очната ябълка, и мозъчния център на зрението… Първите ми опити бяха застрашени от пълен провал! След включването кучетата сякаш подивяха, започнаха да скачат, да вият! Скоро разбрах
