какво ставаше с тях: рецепторът отнемаше цялото количество картини от центъра на зрението в мозъка им… И така, когато съм включвал рецептора, за кучетата настъпвал мрак, ослепявали са! За щастие, благодарение, на визистора след изключването всичко се оправяше. Кучетата отново виждаха и се успокояваха. Прегледах ги щателно. Установих, че нито очите, нито мозъкът са претърпели видима повреда. Разрешението изглеждаше приемливо: фиксираните в очите на животните зрителни картини трябваше да се разделят, така че от тях да има и за мозъка, и за екрана на телерекординга… Правилно съм предполагал. Оказа се, че всичко зависи от точното регулиране на рецептора. Нужно беше да се извърши много грижливо фокусирането и едновременно да се дозира електрическият импулс за подсилване на слепоочната област на кучетата. Това беше всичко! След кратко проучване при всички опитни животни извличаната по този начин картина можеше достатъчно ясно „да се настрои“. (Доколкото въобще тези картини, заснети с кучешки очи-камери върху монитора на телерекординга, могат да се нарекат ясни… В сравнение с капацитета на човешкото око и с претенциите на виждащия те са неясни, мрачни, безцветни. Но в края на краищата този е първият, най-първият опит! Безброй възможности се предлагат за усъвършенствуване!) А което е най-важното — по време на рецепторирането кучетата вече бяха напълно спокойни! Виждането им не се прекъсваше, така че те почти не забелязваха, че съм им „откраднал“ зрението. Тестовете при прегледа за виждане бяха много добри и в сравнение с основните тестове преди рецепторирането им нито при едно опитно животно не се почувствува на практика никакво влошаване.
Междувременно написах доклад до шефа и поисках разрешение за провеждане на третата фаза. Ролята на „сляп“ в опита естествено оставих за себе си. „Живото ми око“ ще бъде Зеро. Шефът започна бурно да протестира и не искаше и да чуе. Накрая — след остър спор, през време на който ме заплашваше с „нечувано големи, непознати опасности“, ме накара да подпиша декларация, че поемам сам отговорността… Заявих, че съм съгласен да подпиша каквото и да е количество хартия и че за да освободя напълно него и института от отговорност, от утре излизам в отпуска и в къщи ще завърша опита със Зеро!
И в къщи си имам всичко за третата фаза. Започнах подготовката на Зеро. С добро настроение, без ни най-малък признак на болка понася рецепторирането… Сега вече следвам аз! Вместо телерекординг с живите ечи на Зеро ще свържа себе си, собствения си мозък!
Измайсторих рецепторна единица, която може да се фиксира върху човешки череп. Прилича на обикновен дискретен слухов апарат. Най-напред направих опит да приема материала от филма-сън, произхождащ от Зеро, фиксиран на телерекординга. Направих си също и едни черни очила, осигуряващи пълна тъмнина. Поставих ги, седнах до телерекординга и сложих на главата си рецептора. Пуснах в ход телерекординга и междувременно с помощта на финия регулатор на малкия уред, намиращ се зад ушите ми, регулирах в собствения си мозък фокусното разстояние. Не чувствувах никаква болка и все пак се стреснах, когато в мозъка ми блеснаха първите картини! Невероятно, странно чувство предизвикваше това непосредствено мозъчно виждане! Най-напред не можах да го понеса: панически изключих рецептора и захвърлих черните очила… Постепенно след повече опити все пак свикнах. Но какво ли ще бъде, когато непосредствено и непрестанно ще виждам чрез живите очи на кучето си Зеро?
Професор Берталан въздъхна. Престана да чете и разкопча яката на ризата си. Дневникът — подреден, четлив ръкопис, от следващата записка се е променил! Следваха заплетени, асиметрични, едва разчитащи се редове…
Край на всичко! Някъде съм допуснал грешка… Шефът беше прав. Може би съм извършил малко контролни изследвания и… не тря… Мозъчната ципа! Вероятно са се повредили краищата на зрителните нерви. Значи организмът разрушава не само чуждия, но и собствения си, станал излишен орган!
Когато започнахме със Зеро на двора, всичко вървеше добре. Вярно, да се гледа така непосредствено, беше поразително странно. Да се гледа с чужди очи… да се гледа от ниско! Загубих и равновесието си, седнах. Чрез очите на Зеро виждах съвсем друг свят около себе си! Не издържах повече… И това трябва още много да се упражнява — си помислих, докато изключвах и махах рецептора от главата си, и си свалих очилата. И тогава ме обгради тъмнина! Веднага разбрах какво се е случило с мен: ослепял съм! Една отчаяна мисъл ме осени… единствената останала възможност! Отново поставих на главата си рецептора! Регулация имаше, ремъкът за водене на Зеро, който беше сплетен с проводника на рецептора, беше навит на ръцете ми. От черните очила вече не се нуждаех. Включих рецептора и… виждах отново! Но какво?! Небето и облаците, и то мътно, защото Зеро виеше с вдигната глава. Сега вече е все едно. Все пак виждам… може би вече завинаги само така, чрез очите на Зеро — но все пак виждам!
Два дни без спиране се упражнявам със Зеро. И страдаме… И двамата. Мъчи ме непоносимо главоболие, просто гори целият ми тил, слепоочието ми. Зеро става все по-неспокоен, не иска да ми се подчинява! Принуден съм да си служа с груби средства. Та нали той трябва винаги да гледа там, където аз искам! Сега, когато пиша, той стои до мене на един стол и гледа към дневника… Ако гледа точно там, където аз искам, тогава — но само тогава! — виждам доста добре… Какво ли бих могъл вече да направя? Късно е. Само едно нещо: докато не станат съвършени „живите ми очи“, няма да мръдна оттук. Не искам да бъда съжаляваният сляп, не искам нито съжаление, нито подвеждане под отговорност! Сам отговарям за всичко, което направих! Не ми трябва помощ. Храна и консерви има в къщи достатъчно и за двама ни…
Това ще бъде последната ми записка в изследователския дневник. Другото после… Това е вече самият ад! Зеро напълно се промени! Диво ми се противопоставя, не ми се подчинява! Откри със сатанинския си ум за какво съм го използувал и как може да ме парализира… Не си отваря очите! Напразно го удрям, бия, със затворени очи лесно се изплъзва от мене под мебелите. За щастие, ремъкът за водене с проводника на рецептора… винаги е навит на ръката ми! Няма да го пусна, по-скоро ще… Без него, без неговите отворени очи съм истински безпомощен слепец… Няма да го… удрям… повече. Успях. Сдобрихме се. Стои тук до мене и гледа дневника… Утре пак…
Записките свършваха.
Професор Берталан затвори тетрадката. Известно време като че ли размишляваше дали да погледне още нещо в нея, но после се отказа от намерението си. Стиснал лицето си в длани, седя известно време, после посегна към лежащите пред него документи. Взе най-горния. Интересуваше го само заглавието с едри букви и няколко части от изречения: „Протокол за злополука“, „Съдбоносно невнимание“… „на червено преминал с кучето“… „животното скъсало ремъка за водене и избягало“… „четиридесеттонен камион“…
Остави протокола, взе отново дневника в ръцете си, но не го отвори, а само се замисли. После внезапно се наведе над бюрото и събра всичко на куп.
Иззвъня телефонът.
