— Е, тогава прави, каквото знаеш, а мене ме остави на мира! — измърмори Чубиков, стана и тръгна към прозореца. — Не мога! Ти дроби попарата, ти си я сърбай сега!
— Да, ресорът… — започна Дюковски, като се приближи до Олга Петровна и сбърчи дългия си нос. — Отбихме се не за да… м-м-м… да вечеряме и не при Евграф Кузмич. Дойдохме да ви запитаме, уважаема госпожо, къде се намира Марк Иванович, когото вие сте убили?
— Какво? Какъв Марк Иванич? — забъбли жената и едрото й лице изведнъж, в миг пламна. — Аз… не разбирам.
— Питам ви в името на закона! Къде е Кляузов? Ние всичко знаем!
— От кого? — попита тихо Олга Петровна, като не можеше да издържи погледа на Дюковски.
— Моля да ни посочите къде е той!
— Но откъде се научихте? Кой ви каза?
Ние всичко знаем! Настоявам в името на закона!
Окуражен от смущението на жената, следователят пристъпи до нея и каза:
— Посочете ни и ние ще си отидем. А инак…
— За какво ви е той?
— Защо са тези въпроси, госпожо? Ние ви молим да посочите! Вие треперите, смутена сте… Да, той е убит и ако щете, убит е от вас! Вашите съучастници ви издадоха!!
Олга Петровна пребледня.
— Елате — каза тя тихо, като кършеше ръце. — Скрила съм го в банята. Само, за бога, не казвайте на мъжа ми! Много ви моля! Той няма да го понесе.
Тя откачи от стената голям ключ и поведе гостите си през кухнята и антрето на двора. Вън бе тъмно. Ръмеше ситен дъжд. Жената тръгна напред. Чубиков и Дюковски закрачиха след нея през високата трева, като вдишваха миризмата на дивия коноп и помията, която хлипаше под краката им. Дворът беше голям. Скоро помията свърши и нозете усетиха разорана земя. В мрака се откроиха силуети на дървета, а между дърветата — малка къщичка с изкривен комин.
— Това е банята — каза Олга Петровна. — Но много ви моля, не казвайте на никого!
Когато стигнаха до банята, Чубиков и Дюковски видяха на вратата огромен катинар.
— Пригответе свещ и кибрит! — пошепна следователят на своя помощник.
Олга Петровна отключи катинара и пусна гостите в банята. Дюковски драсна клечка кибрит и освети съблекалнята. По средата имаше маса. На масата до малък, тумбест самовар бяха сложени супник с изстинала зелева чорба и дълбока чиния с остатъци от някакъв сос.
— По-нататък!
Влязоха в следващата стая, в банята. Там също имаше маса. На масата — голяма чиния с цял бут шунка, бутилка водка, чинии, ножове, вилици.
— Но къде е… този? Къде е убитият? — попита следователят.
— На горната полица! — прошепна Олга Петровна, все още бледа и трепереща.
Дюковски взе свещта и се качи на горната полица. Там той видя дълго човешко тяло, което лежеше неподвижно върху дебел пухен дюшек. Тялото излеко хъркаше…
— Заблуждават ни, дявол да го вземе! — завика Дюковски. — Това не е той! Тук лежи някакъв жив дръвник. Ей, кой сте вие, дявол ви взел?
Тялото пое с изсвирване въздух и се размърда. Дюковски го смуши с лакът. То опна ръце нагоре, протегна се и понадигна глава.
— Кой се тика? — попита пресипнал, тежък бас. — Какво искаш?
Дюковски доближи свещта към лицето на непознатия и нададе вик. В червения нос, разчорлената, невчесана коса, в черните като катран мустаци, единият от които беше юнашки засукан и нахално вирнат към тавана, той позна корнета Кляузов.
— Вие ли сте… Марк… Иванич?! Не може да бъде!
Следователят погледна горе и се вцепени…
— Аз съм, да… А това сте вие, Дюковски! Какъв дявол търсите тук? А коя е другата мутра там долу? Божичко, следователят! По какъв случай?
Кляузов се смъкна долу и прегърна Чубиков. Олга Петровна се шмугна през вратата.
— Как попаднахте тук? Да пием, дявол да го вземе! Тра-та-ти-то-том… Да пием! Но кой ви доведе тук? Откъде сте научили, че съм тук? Впрочем няма значение! Да пием!
Кляузов запали лампата и наля три чаши водка.
— Тоест аз не те разбирам — каза следователят и разпери ръце. — Ти ли си, или не си ти?
— Стига… Морал ли ще ми четеш? Не си прави труд! Момко Дюковски, пий си чашата! Да прекараме, приятели-и, тази… Какво гледате? Пийте!
— Все пак не мога да разбера — каза следователят, като пиеше машинално водката. — Защо си тук?
— Че защо да не съм тук, щом тук ми е приятно? Кляузов пи и хапна шунка за мезе.
— Живея у Олга Петровна, както виждаш. В дън земя, в гори тилилейски, като някой таласъм. Пий! Дожаля ми, братче, за нея! Смилих се и на — живея тук, в изоставената баня, като отшелник… Нагъвам. Идната седмица смятам да се омитам оттук… Омръзна ми вече…
— Необяснимо! — каза Дюковски.
— Та какво необяснимо има тук?
— Необяснимо! За бога, как е попаднал ботушът ви в градината?
— Какъв ботуш?
— Намерихме единия ви ботуш в спалнята, а другия в градината.
— А за какво ви е да знаете? Не е ваша работа… Ама пийте бе, дявол да ви вземе. Събудихте ме — пийте сега! Интересна история беше, братко, с този ботуш. Аз не исках да ида при Оля. Бях в лошо настроение, знаеш, на градус… Тя се появява на прозореца и почва да ме хока… Знаеш, като всяка жена… изобщо… Аз, пиян, взех, че я замерих с ботуша… Ха-ха… Не ме хокай, значи. Тя се качи през прозореца, запали лампата и както бях се насвяткал, взе да ме бъхти. Набуха ме, довлече ме тук и ме затвори. Нагъвам сега… Любов, водка и мезе! Но къде тръгнахте? Чубиков, къде отиваш?
Следователят плю и излезе от банята. Подир него, оборил глава, излезе Дюковски. Двамата мълчаливо се качиха в кабриолета и потеглиха. Никога, по никое време пътят не бе им се струвал толкова дотеглив и дълъг, както сега. И двамата мълчаха. Чубиков из целия път трепереше от яд, Дюковски криеше лице в яката си, сякаш се боеше да не би мракът и ръмящият дъжд да прочетат срама по лицето му.
Когато се прибра, следователят завари в къщи доктор Тютюев. Докторът седеше до масата и като въздишаше дълбоко, прелистваше „Нива“.
— Гледай какви работи стават по белия свят! — каза, той, посрещайки следователя с горчива усмивка. — Австрия пак такова!… И Гладстон също в известно отношение…
Чубиков метна шапката си под масата и чак се затресе!
— Дяволски скелет! Не ми досаждай! Хиляди пъти съм ти казвал да не ми досаждаш с твоята политика! Не ми е до политика сега! А тебе — обърна се той към Дюковски и размаха пестник, — а тебе … во веки веков няма да те забравя!
— Но… ами клечката шведски кибрит! Можех ли да знам!
— Да ти застане на гърлото твоята клечка! Махай се и не ме дразни, че дявол знае какво ще те направя! Да не си ми стъпил тук!
Дюковски въздъхна, взе си шапката и излезе.
— Ще ида да се напия! — реши той на улицата и тъжно закрета към кръчмата.
Когато се върна от банята в къщи, Олга Петровна завари мъжа си в гостната.
— Защо е идвал следователят? — попита съпругът й.
— Идва да каже, че намерили Кляузов. Представи си, намерили го у чужда жена!
— Ех, Марк Иванич, Марк Иванич! — въздъхна приставът и вдигна очи нагоре. — Казвах ти аз, че блудството не води към добро! Казвах ти, ама не ме слушаше!
1883
