— На вас непременно трябва да ви сервират брадва, окървавени чаршафи!… Юристи! Тогава аз ще ви докажа! Ще престанете да се отнасяте така нехайно към психическата страна на работата! Ще иде в Сибир вашата Маря Ивановна! Аз ще докажа! Щом като не ви е достатъчна философията, имам нещо веществено… То ще ви покаже колко правилна е моята философия! Оставете ме само да пообиколя.
— Какво имате пред вид?
— Клечката шведски кибрит, господине… Забравихте ли? Ама аз не съм забравил! Аз ще узная кой я е запалил в стаята на убития! Запалил я е не Николашка и не Псеков, у които при обиска не се намери кибрит, а третият, тоест Маря Ивановна. И ще докажа!… Оставете ме само да попътувам из околията, да поразузная…
— Добре де?седнете… Хайде да ги подложим на разпит.
Дюковски седна до масичката и заби дългия си нос в книжата.
— Да се доведе Николай Тетехов! — извика следователят.
Доведоха Николашка. Той беше блед и сух като клечка. Трепереше.
— Тетехов! — започна Чубиков. — През хиляда осемстотин седемдесет и девета година вие сте съден от съдията на първи участък за кражба и сте били осъден на затвор. През хиляда осемстотин осемдесет и втора година отново сте съден за кражба и отново сте лежали в затвора… Ние знаем всичко…
По лицето на Николашка се изписа смайване. Всезнаенето на следователя го порази. Но скоро израз на прекомерна скръб смени смайването. Той зарида и поиска позволение да иде да се умие и да се успокои. Изведоха го.
— Да се доведе Псеков! — заповяда следователят.
Доведоха Псеков. През последните дни лицето на младия човек много се бе изменило. Той беше отслабнал, побледнял, с хлътнали бузи. В очите му се четеше апатия.
— Седнете, Псеков — каза Чубиков. — Надявам се, че този път ще бъдете благоразумен и няма да лъжете както досега. През всички тези дни вие отричахте участието си в убийството на Кляузов въпреки многото улики, говорещи против вас. Това е неразумно. Признанието облекчава вината. Днес говоря с вас за последен път. Ако не признаете днес, утре ще бъде вече късно. Хайде, разкажете ни…
— Нищо не зная… И уликите ви не зная — пошепна Псеков.
— Напразно отричате! Тогава позволете аз да ви разкажа как е станало всичко. В събота вечер вие сте седели в спалнята на Кляузов и сте пиели с него водка и бира (Дюковски впи поглед в лицето на Псеков и не го откъсна в продължение на целия монолог). Прислужвал ви е Николай. След дванадесет часа Марк Иванович ви казва, че иска да си легне да спи. След дванадесет часа той винаги си е лягал. Докато си събува ботушите и ви дава нареждания във връзка със стопанството, вие и Николай по даден знак хващате пияния си господар и го поваляте на леглото. Единият от вас сяда на краката му, другият — на главата. В това време от антрето влиза известната ви жена с черна рокля, която предварително се е била уговорила с вас относно своето участие в това престъпно деяние. Тя грабва възглавницата и започва да го души с нея. През време на борбата угасва свещта. Жената изважда от джоба си кутия шведски кибрит и запалва свещта. Така ли е? По лицето ви виждам, че е вярно. Но по-нататък… След като сте го удушили и сте се убедили, че не диша, вие и Николай го извличате през прозореца и го слагате до храстите. От страх да не оживее го удряте с нещо остро. После го понасяте и поставяте за известно време под люляковия храст. След като си почивате и размисляте, вие го понасяте… Прехвърляте го през плета… После тръгвате по пътя… По-нататък идва язът. До яза ви изплашва някакъв човек. Но какво ви е?
Псеков, блед като платно, стана и политна.
— Задушава ме! — каза той. — Добре… тъй да бъде … Само че аз ще изляза… моля ви се!
Изведоха Псеков.
— Е, най-после призна! — сладко се протегна Чубиков. — Издаде се! Ама как майсторски го притиснах! Просто го засипах…
— И жената в черно не отрича! — засмя се Дюковски. — Но все пак ужасно ме измъчва клечката шведски кибрит! Не мога да търпя повече! Довиждане! Заминавам.
Дюковски си тури фуражката и замина. Чубиков почна да разпитва Акулка. Акулка заяви, че нищичко не знае…
— Живяла съм само с вас и с никой друг! — каза тя. Надвечер, към пет и нещо, се върна Дюковски. Беше развълнуван като никога. Ръцете му трепереха до такава степен, че не бе в състояние да си разкопчее палтото. Страните му горяха. Личеше, че се е върнал с новини.
— Veni, vidi, vici!4 — каза, като се втурна в стаята на Чубиков и се тръшна в креслото. — Кълна се в честта си, започвам да вярвам в своята гениалност. Слушайте, дявол да ви вземе! Слушайте и се дивете, старче! Смешно и тъжно! Във вашите ръце вече има трима… нали? Аз открих четвърти или по-точно — четвърта, тъй като и тя е жена! И каква жена! За едно докосване до раменете й бих дал десет години от живота си! Но… слушайте… Заминах за Кляузовка и почнах да описвам около нея спирала. По пътя посетих всички бакалнички, кръчмички, пивнички и навсякъде питах за шведски кибрит. Навсякъде ми казваха „няма“. Досега съм обикалял. Двадесет пъти изгубвах надежда и пак толкова пъти си я възвръщах. Цял ден скитах и едва преди един час попаднах на търсеното. На три версти оттук. Дават ми пакет от десет кутийки. Едната кутийка никаква я няма… Веднага: „Кой купи тази кутийка?“ Еди-коя си… „Аресало й… драска си.“ Мили мой! Николай Ермолаич! Какво може да направи понякога човек, изхвърлен от семинарията и чел до пресита Габорио, просто не ти се побира в ума! От днес почвам да се уважавам… Уффф… Хайде, да тръгваме!
— Къде да вървим?
— При нея, при четвъртата… Трябва да побързаме, иначе… иначе ще изгоря от нетърпение! Знаете ли коя е тя? Няма да се сетите! Младата женичка на нашия пристав, стареца Евграф Кузмич, Олга Петровна — ето коя! Тя е купила онази кутия кибрит!
— Вие… ти… вие… да не си полудял?
— Много ясно! Първо, тя пуши. Второ, беше влюбена до уши в Кляузов. Той отхвърли любовта й заради някаква си Акулка. Мъст. Сега си спомням, че ги заварих веднъж зад паравана в кухнята. Тя му се кълнеше, а той пушеше нейната цигара и духаше дим в лицето й. Но впрочем да тръгваме… По-скоро, че вече мръква… Да тръгваме!
— Аз още не съм изумял дотолкова, че заради някакъв хлапак да безпокоя нощем една благородна, почтена жена!
— Благородна, почтена… Мухльо сте вие след това, а не следовател! Никога не съм дръзвал да ви хокам, но сега ме принуждавате! Мухльо! Шушумига! Хайде, мили Николай Ермолаич! Моля ви!
Следователят махна с ръка и плю.
— Моля ви! Моля не заради себе си, а в интереса на правосъдието! Моля ви коленопреклонно най- сетне! Услужете ми поне веднъж в живота!
Дюковски коленичи.
— Николай Ермолаич! Хайде, бъдете така добър! Наречете ме подлец, негодник, ако се заблуждавам по отношение на тази жена! Ама какво дело е това! Дело един път! Роман, а не дело! Из цяла Русия ще се разчуе! Ще ви направят следовател по особено важните дела! Разберете, неразумни старче!
Следователят сви вежди и колебливо протегна ръка към шапката си.
— Добре, от мене да мине! — каза той. — Да тръгваме.
Бе вече тъмно, когато кабриолетът на следователя спря пред външната стълба на пристава.
— Какви сме свини! — каза Чубиков, като улови звънеца — Безпокоим хората.
— Нищо, нищо… не се стеснявайте… Ще кажем, че ни се е счупил ресорът.
Посрещна ги на прага висока, пълна жена на около двадесет и три години с черни като катран вежди и сочни червени устни. Това бе самата Олга Петровна.
— Ах… много ми е приятно! — каза тя и се усмихна широко. — Пристигате тъкмо за вечеря. Моя Евграф Кузмич го няма… Заседял се е у попа… Но и без него ще минем… Сядайте! От следствие ли идвате?…
— Да, госпожо… Знаете ли, ресорът ни се счупи — започна Чубиков, като влезе в гостната и седна в едно кресло.
— Веднага я… слисайте! — пошушна му Дюковски. — Слисайте я!
— Ресорът… Мм… да… Та се отбихме.
— Слисайте я, казвам ви! Ще се усети, ако протакате!
