вместо да се ровите тук… Това аз и сам ще го свърша.
В градината следствието се залови преди всичко с оглед на тревата. Тревата под прозореца беше стъпкана. Репеят под прозореца до самата стена бе също стъпкан. Дюковски успя да намери в него няколко скършени стръка и късче памук. По плодовете на върха бяха открити власинки от тъмносин вълнен плат.
— Какъв цвят беше последният му костюм? — попита Дюковски управителя.
— Жълт, ленен.
— Отлично. Значи, те са били със син.
Няколко топчета от плода на репея бяха отрязани и грижливо увити в хартия. В това време пристигнаха полицейският началник Арцибашев-Свистаковски и докторът Тютюев. Началникът се здрависа и веднага почна да задоволява любопитството си, а докторът, висок и извънредно мършав човек с хлътнали очи, дълъг нос и остра брадичка, без да поздрави никого и без да пита нищо, седна на един пън, въздъхна и каза:
— А сърбите пак се вълнуват! Не мога да разбера какво искат! Ах, Австрия, Австрия! Твоя работа е това!
Огледът на прозореца отвън не допринесе абсолютно нищо; но огледът на тревата и на най-близките до прозореца храсти даде на следствието много полезни указания. Дюковски например успя да издири в тревата дълга тъмна ивица от петна, проточила се на няколко метра от прозореца навътре в градината. Ивицата свършваше под един люляков храст с голямо тъмнокафяво петно. Под същия храст бе намерен ботуш, който се оказа ешът на ботуша, намерен в спалнята.
— Това е отдавнашна кръв! — каза Дюковски, като разглеждаше петната.
При думата „кръв“ докторът стана и лениво, отгоре-отгоре хвърли поглед върху петната.
— Да, кръв е — измърмори той.
— Значи, не е удушен, щом има кръв! — каза Чубиков и погледна злъчно Дюковски.
— В спалнята са го удушили, а тук от страх да не оживее, са го ударили с нещо остро. Петното под храста показва, че той е лежал там сравнително дълго, докато те са търсили как и с какво да го изнесат от градината.
— Добре, ами ботушът?
— Този ботуш още повече потвърждава моята мисъл, че са го убили, когато си е събувал ботушите преди лягане. Единия ботуш е събул, а другия, тоест този, е успял да изуе само наполовина. Наполовина изутият ботуш сам се е събул при тръскането и падането на трупа…
— Брей, че съобразителност! — усмихна се иронично Чубиков. — Сече ли, сече! Кога най-сетне ще се отучите да ни навирате вашите разсъждения? Вместо да разсъждавате, по-добре да бяхте взели за анализ малко окървавена трева!
След огледа, като начертаха план на мястото, следствените власти отидоха в жилището на управителя да напишат протокол и да закусят. През време на закуската се разприказваха.
— Часовникът, парите и другото… всичко е непокътнато — заговори Чубиков. — Ясно като бял ден — убийството не е извършено с користни цели.
— Извършено е от интелигентен човек — вметна Дюковски.
— По какво заключавате това?
— Имам пред вид клечката шведски кибрит, с какъвто тукашните селяни още не знаят да си служат. Такъв кибрит употребяват само помешчиците, и то не всички. Впрочем убийците са били не един, а най- малко трима: двамата са държали, а третият е душил. Кляузов беше силен и убийците трябва да са знаели това.
— За какво е могла да му послужи силата, щом той, да речем, е спял?
— Убийците са го заварили да си събува ботушите. Събувал си е ботушите — значи, не е спял.
— Я оставете! По-добре яжте!
— А пък аз както разумявам, ваше високоблагородие — рече градинарят Ефрем, като слагаше самовара на масата — тази пакост я е сторил само Николашка и никой друг.
— Много е възможно — каза Псеков.
— А кой е този Николашка?
— Прислужникът на господаря, ваше високоблагородие — отвърна Ефрем. — Кой друг, ако не той? Разбойник е, ваше високоблагородие! Пияница и такъв безпътник — пази боже! Той носеше всякогаж водка на господаря, той го туряше да спи… Та кой ще е освен него? И друго, осмелявам се да загатна на ваше високоблагородие, веднъж се хвалеше в кръчмата, дяволът неден, че щял да убие господаря. Зарад Акулка е станало всичко, зарад жена… Имаше той една такава войнишка невеста… Господарят й хвърли око, направи я своя любовница, пък той… не ще и дума, пощръкля… Сега се търкаля пиян в кухнята. Плаче… разправя, че уж му било мъчно за господаря…
— И наистина, заради Акулка човек може да пощръклее — каза Псеков. — Тя е жена на войник, селянка, но … Не току-тъй Марк Иванич я беше нарекъл Нана. В нея има нещо, което напомня Нана… привлекателно…
— Виждал съм я… Зная… — каза следователят, като се секнеше в червената си кърпа.
Дюковски пламна и сведе очи. Приставът забарабани с пръст по чинийката. Полицейският началник се закашля и, кой знае защо, бръкна в чантата си. Само на доктора, както изглежда, не направи никакво впечатление напомнянето за Акулка и за Нана. Следователят нареди да доведат Николашка. Николашка, млад, щръклест момък с дълъг, сипаничав нос и хлътнали гърди, със старо сако от господаря му, влезе в стаята на Псеков и се поклони до земята на следователя. Лицето му бе сънливо и мокро от сълзи. Беше пиян и едва стоеше на краката си.
— Къде е господарят ти? — попита го Чубиков.
— Убиха го, ваше високоблагородие.
Като каза това, Николашка замига и се разплака.
— Знаем, че са го убили. Но къде е той сега? Тялото му къде е?
— Разправят, че го измъкнали през прозореца и го заровили в градината.
— Хм!… Резултатите от следствието вече са известни в кухнята… Лошо. Ти, любезни, къде беше през онази нощ, когато са убили господаря ти? Тоест в събота?
Николашка вдигна глава нагоре, проточи врат и се замисли.
— Не мога да знам, ваше високоблагородие — каза той. — Бях си пийнал и не помня.
— Alibi! — прошепна Дюковски, като се усмихна и потри ръце.
— Тъй. Ами от какво е тази кръв под прозореца на господаря ти?
Николашка вирна глава и се замисли.
— По-бързо мисли! — каза полицейският началник.
— Сегинка. Тази кръв е от нищо и никакво, ваше високоблагородие. Кокошка клах. Клах я най- обикновено, както всякога, ама тя да вземе, че да се изскубне от ръцете ми, да вземе, че да побегне… Точно от това е и кръвта.
Ефрем даде показания, че наистина Николашка всяка вечер коли кокошки и на различни места, но никой не бил видял недоклана кокошка да бяга из градината, което все пак не може да се отрича безусловно.
— Alibi — усмихна се Дюковски. — И какво глупаво alibi!
— С Акулка имаше ли вземане-даване?
— Не крия.
— А господарят ти я прилъга?
— Съвсем не. Мене Акулка ми я отне ето този, господин Псеков, Иван Михайлич, а на Иван Михайлич му я отне господарят. Така беше.
Псеков се смути и зачеса лявото си око.
Дюковски впери очи в него, прочете смущението му и трепна. Видя, че управителят носи сини панталони, на които по-рано не бе обърнал внимание. Панталоните го подсетиха за сините власинки, намерени по репея. Чубиков на свой ред изгледа подозрително Псеков.
— Отивай си! — каза той на Николашка. — А сега позволете да ви задам един въпрос, господин Псеков. Вие, не ще и дума, сте били тук в събота срещу неделя?
— Да, в десет часа вечерях с Марк Иванич.
— А след това?
Псеков се обърка и стана от масата.
