— След това… след това… Наистина не помня — замънка той. — Пих много тогава… Не помня къде и кога съм заспал… Защо всички ме гледате така? Сякаш аз съм убиецът!
— Къде се събудихте?
— Събудих се на печката в кухнята за слугите… Всички могат да потвърдят. Как съм се озовал на печката, Не зная…
— Не се вълнувайте… Акулина познавахте ли?
— В това няма нищо особено…
— От вас ли тя мина при Кляузов?
— Да… Ефрем, дай още гъби! Искате ли чай, Евграф Кузмич?
Настана тежко, досадно мълчание, което продължи около пет минути. Дюковски мълчеше и не откъсваше острия си поглед от пребледнялото лице на Псеков. Мълчанието бе нарушено от следователя.
— Ще трябва — каза той — да идем в голямата къща и да поприказваме там със сестрата на покойния, Маря Ивановна. Може би тя ще ни даде някакви указания.
Чубиков и помощникът му благодариха за закуската и тръгнаха към господарската къща. Те свариха сестрата на Кляузов, Маря Ивановна, четиридесет и пет годишна мома, да се моли пред високия фамилен иконостас. Като видя гостите с чанти и фуражки с кокарди, тя пребледня.
— Преди всичко поднасям извиненията си, задето нарушихме, тъй да се каже, вашето молитвено настроение — започна галантният Чубиков, като се поклони и удари токовете си. — Имаме една молба към вас. Вие, разбира се, вече сте научили… Съществува подозрение, че брат ви, по някакъв начин, е убит. Божа воля, знаете ли… Никой няма да избегне смъртта, нито царят, нито пъдарят. Не можете ли вие да ни помогнете с някакво указание, разяснение..
— Ах, не ме питайте! — каза Маря Ивановна, като пребледня още повече и закри лицето си с ръце. — Нищо не мога да ви кажа! Нищо! Моля ви! Аз нищо… Какво мога аз? Ах, не, не… нито дума за брат ми! Да умра, няма да кажа!
Тя заплака и отиде в другата стая. Следователите се спогледаха, дигнаха рамене и си тръгнаха.
— Вещица! — изруга Дюковски, когато излизаха от голямата къща. — Вижда се, че знае нещо, но крие. И по лицето на прислужницата е изписано нещо… Ама чакайте, дяволи! Всичко ще разберем!
Вечерта Чубиков и помощникът му се прибираха в къщи, озарени от бледоликата луна; те седяха в кабриолета и мислено правеха равносметка на изминалия ден. И двамата бяха уморени и мълчаха. Чубиков изобщо не обичаше да говори из пътя, а бъбривецът Дюковски мълчеше, за да угоди на стареца. Все пак към края на пътуването помощникът не издържа мълчанието и заговори.
— Че Николашка е замесен в тази работа — каза той, — non dubitandum est3. И по мутрата му личи каква е лисица… Alibi-то го издава напълно. Също така няма съмнение, че в тази работа той не е инициаторът. Той е бил само глупаво, наемно оръдие. Съгласен ли сте? Не малка роля в тази работа играе също така и скромният Псеков. Сините панталони, смущението, лежането на печката от страх след убийството, alibi-то и Акулка.
— Мели ли мели врели-некипели. Според вас, значи, убиец е този, който е познавал Акулка? Ех вие, запалянко! Биберон трябва да смучите, а не дела да разследвате! Вие също задиряхте Акулка — значи, и вие сте участник в тази работа?
— Акулка беше и при вас един месец като готвачка, но… нищо не казвам. Онази нощ срещу неделя аз играх на карти с вас, виждах ви, инак щях и вас да ви заям. Важното е не жената, драги. Важното е подличкото, долно, мръсно чувство… На скромния младеж е станало неприятно, че, виждате ли, друг е взел връх. Самолюбието, виждате ли… Поискал е да си отмъсти. Освен това… Дебелите му устни основателно говорят за чувственост. Помните ли как примляскваше с устни, когато сравняваше Акулка с Нана? Че той, мръсникът, изгаря от страст, не подлежи на съмнение! И тъй: оскърбено самолюбие и неудовлетворена страст. Това е достатъчно, за да извърши човек убийство. Двама са в ръцете ни; но кой е третият? Николашка и Псеков са държали. А кой е душил? Псеков е плах, стеснителен, изобщо страхливец. А пък николашковците не знаят да душат с възглавница; те действуват с брадвата, с тъпото… Душил е някой трети, но кой?
Дюковски нахлупи шапката си до очите и потъна в мисли. Мълча, докато кабриолетът спря пред дома на следователя.
— Еврика! — каза той, когато влезе в къщичката и събличаше палтото си. — Еврика, Николай Ермолаич! Не зная само как по-рано не ми е дошло на ума. Знаете ли кой е третият?
— Оставете ме на мира, моля ви се! Ето вечерята е готова! Сядайте да вечеряме!
Следователят и Дюковски седнаха да вечерят. Дюковски си наля чаша водка, стана, изпъна се и каза със светнали очи:
— И тъй, знайте, че третият, който е действувал заедно с негодника Псеков и е душил, е бил жена! Да, господине! Говоря за сестрата на убития, Маря Ивановна!
Чубиков се задави с водката и втренчи очи в Дюковски.
— Вие да не сте… такова? Главата ви… в ред ли е? Не ви ли боли?
— Здрав съм. Добре, да кажем, че съм се побъркал, но с какво ще обясните смущението й при нашето появяване? Как ще обясните нежеланието й да даде показания? Да приемем, че това не значи нищо — добре! Така да бъде! В такъв случай спомнете си за техните отношения! Тя мразеше брат си! Тя е староверка, той е развратник, безбожник… Ето къде се корени омразата! Разправят, бил успял да я убеди, че е нечист дух. Пред нея се е занимавал със спиритизъм!
— Е та какво?
— Не разбирате ли? Тя, староверката, го е убила от фанатизъм! Не само че е унищожила един плевел, един развратник — очистила е света от един антихрист и е вярвала, че е нейна заслуга, неин религиозен подвиг! О, вие не познавате тези стари моми, староверките! Я четете Достоевски! А какво пишат Лесков, Печорски!… Да ме убиете — тя и само тя е! Тя го е удушила! О, коварна жена! Нима не стоеше пред иконите, когато влязохме, само за да ни замаже очите? Чакай да взема аз, значи, да се моля и те ще помислят, че съм спокойна, че не ги очаквам. Това е методът на всички престъпници новаци. Миличък Николай Ермолаич! Скъпи мой! Оставете ми това дело! Позволете ми сам да го доведа докрай! Мили мой! Аз го започнах, аз и ще го завърша!
Чубиков поклати глава и се намръщи.
— Ние и сами можем да разнищваме трудни дела — каза той. — А вашата работа е да не се бъркате, дето не трябва. Пишете си под диктовка, когато ви диктуват — това е вашата работа!
Дюковски пламна, тръшна вратата и излезе.
— Умен е, дяволът! — измърмори Чубиков, като гледаше подире му. — Мно-ого е умен! Само че се пали излишно. Ще трябва да му купя от панаира една табакера за подарък…
На другия ден сутринта при следователя доведоха от Кляузовка млад момък с голяма глава и заешка устна, който каза, че е овчарят Данилка, и даде много интересно показание.
— Бих пийнал — каза той — До среднощ прекарах у кръстницата. Като се прибирах, нали бях пиян — влязох да се къпя в реката. Къпя се аз… и поглеж! По яза минават двама души и носят нещо черно. „Хей!“ — викнах им. Те се уплашиха и търтиха презглава към Макариевите бостани. Бог да ме убие, ако не са мъкнели господаря!
Същия ден привечер Псеков и Николашка бяха арестувани и изпратени под конвой в околийския град. В града ги хвърлиха в затвора.
II
Минаха дванадесет дни.
Бе сутрин. Следователят Николай Ермолаич седеше зад зеленото си писалище и прелистваше делото „Кляузов“; Дюковски неспокойно, като вълк в клетка, крачеше от единия край на стаята до другия.
— Вие сте убеден във вината на Николашка и Псеков — каза той, като подръпваше нервно младата си брадичка. — А защо не искате да се убедите във вината на Маря Ивановна? Да не са ви малко уликите?
— Не казвам, че не съм убеден. Убеден съм, но някак не ми се вярва… Истински улики няма, а само някаква философия… Фанатизъм, туй-онуй…
