Стефан Чурешки
Смях в лудницата
Способността да се смееш е цивилизационна черта. Смехът разкрива някои страни от характера на човека и властващите нрави в обществото, които сивото ежедневие и целенасоченият поток от ненужна информация често скрива. Особено смехът над сериозни неща. Хуморът обаче както може да поднася философски сентенции с градивен шеговит тон, така може и да руши сериозни стойности на цивилизацията. Затова способността да бъдеш сатирик е усилие на цивилизационното съзнание, защото нелепата шега освен, че може да засегне суетата на някого, може и да бъде деструктивна за душата на човека. През комунизма сатирата беше единствената възможност да се кажат някои неща за режима, въпреки контрола, който се упражняваше върху средствата за всеобщо осведомяване. За съжаление понеже не можеше да се говори срещу БКП обикновено хората на хумора осмиваха българското без да имат изконни народопсихологически и историко-философски основания да правят това нещо. Така ние чрез осмиването на българското, което е свещено мъченическо с високи нравствени добродетели, които бяха трън в очите на българофобията, подценихме своето и създадхоме чувство на недоверие, подозрителност и неверие в способностите ни като нация. А Неврокопския митрополит Борис, мъченически убит от комунистите след 09.09.1944 година казва, че ние сме оцелели през вековете, защото сме вярвали в Бога и в себе си като нация. Тези две основни за нашето съществувание вери комунизмът разруши, тези две вери руши и либералната демокрация. Осмиването на българското доведе дотам, че ние вярвахме и все още вярваме повече на чужденците, отколокто на себе си и нещо първо трябва да бъде признато от чуждото, а после да получи българско признание. Това себепоругание, което е типично за българската сатира през модерността доведе дотам, че ние се профанизирахме и се предадохме на мисълта, че сами не можем да се оправим. От осмиването на българското се роди съвремениня нихилизъм, чиито жертви станаха емигрантите, наркоманите и пияниците в България. И затова не малка отговорност носят сатириците, които не смееха да критикуват решението на световната политика България да бъде част от съветската сфера на влияние. Както не смеят и да критикуват сега отрицателните и ниски културни знаци и явления, които демокрацията и пазарната икономика пораждат като инструмент за налагането на едно нетипично и враждебно за нашия исторически опит цивилизационно статукво в България. Затова все още в училище се учи бай Ганьо, защото литературата ни не иска да каже че нашите подвизи от войнитие през ХХ век и страданията от комунизма ни превръщат в светите мъченици на Европа, Точно това злобно осмиване на българското понеже открита политическа сатира не можеше да има доводе до мотивацията на много хора да напуснат страната след 1989 година. Така че сатира, която не е с открит обществен и културен адресат, а се подиграва с българското по принцип има силно деструктивно въздействие върху психологията на българите и кранйта й цел е не да създаде ползотворна визия за света, а да разруши онова, което сме изстрадали в историята. Същото се отнася за сатирата, която се гаври със свети неща, както става в много известни телевизионни представления, където сатиризмът освен че носи подчертано вулгарна насоченост, т.е. говори се за мъжки и женски полови органи и за секс, носи и елемент на гаврата с личността. Тази вулгарност на съвременната сатира, която е родена от факта, че ниската култура в България през демокрацията получи достъп до масмедиите обезсмисля философското послание на сатирика и направи от иронията злостна шега, която отблъсква по-културния зрител и слушател. Защото идеята на сатирата е не да събуди ниския инстинкт на човека, а да му открие философски притча на познанието, която гадостта на света скрива и цензурира. Затова хуморът в страната, който не смее да измисля вицове за богати и властни хора, а прави битова ирония на банални неща губи от влиянието, което сатиризмът носи по принцип. За да можеш да се шегуваш ти трябва да си казал първо истината за себе си и оттам да правиш рецензия чрез хумора на явленията от света и на делата на други хора. Затова сатирик без духовен изповедник се превръща в кукла на конци, на която по-умни и богати хора плащат за да руши онова, което е нелицеприятно. Затова хумористът обикновено е критичен човек, който е образован, т.е. има ума и възпитаната мисъл да разпознава явленията от света и да разбира мотивацията като непременно има чувство за святост. Ако се подиграва едновременно с Бога и Мамона сатирикът става селски подигравчия, който осмива както святото така и профаното и в това неразпознаване на света идеята на сатирата и иронията се губи, защото шегата става просташки виц, който лесно девалвира и тънката философска ирония става подигравка, която засяга умаи чувството на човека и засегнатият става по-сериозен откогато и да било и търси пътища за отмъщение. Сатирата без злоба и простащина в нея е могъщо оръжие на философа, който е потискан от обстоятелствата да каже открито и ясно идеята на своя гений. Хубавата сатира със своята философска притча смирява, а лошата подигравка озлобява и подигравчията справедливо някога бива наказван от всевиждащата справедливост, която движи Вселената. Същото, което се отнася за хубавия виц, който може да обезсмисли тонове философска книжнана се отнася и за добрата карикатура, чиито творци в гения си схващат същественото като комична ситуация. Вицът и карикатурата са шеговита притча и понеже българинът има голяма любов към притчите, епиграмите, афоризмите и сентенциите, то и вицовете и карикатурите се радват на популярност в България. Ако обаче злобееш поради собствени комплекси или защото някой ти плаща, то рано или късно притчта става глупост, от която никой няма полза. Затова хумористи са обикновено философите, които чрез сентенции се опитват да кажат нещо на слушателя на универсален език, така че колкото се може по-широка аудитория да разбере това послание и заедно с това посланието да си остане стойностно и неподталиво на времето и конюнктурата. Дори това време и конюнктура да са под властта на най-могъщия и силен диктатор, който човешката суета може да измисли. Шегата в години на диктатура е лек за разтерзаните ни души, и чрез шегата се вижда нищожността на репресията и несъстоятелността на грандоманията на властимащите. Така ще стане и днес, стига шегата да носи философска сентенция, а не да бъде злобна карикатура с подла и комерсиална цел за омаскаряване на човека, защото е неудобен или защото е различен от останалите. За съжаление днес смехът е смях в лудница и има болезнени психологически характеристики с оглед анализа на смисъла на шегите, които си правят лансираните шегобийци и шутове в България. Защото окаяното ни положение не е за смях, когато един висшист взима 300 лева, а един битов техник взима 2000 на месец. Смехът в тежки години без да има позитивна философия в него се превръща в смях на лудия, чиято болна психика го кара да създава собствени светове, в които усмивката на лицето е родена от тежък душевен стон, чийто вик за помощ е оставен без последствие от страна на студеното и безсърдечно общество. Ако си рицар и поет днес, ако си истински християнин ти днес полудяваш и може би това цели философията на новото време, но тази лудост не е за смях, а претекст за дълбоко размишление от страна на добрите хора къде отиваме и какво направихме след 1989 година. В публичния смях над българското днес има много тежка психична диагноза, която се отнася както за шегобиеца, така и за неговата аудитория, която в тежкия вопъл на смазания човек вижда смешно нещо, което иначе е неразбрано идеалистично философско отношение към света и затова буди смях у неграмотния с достъп до масмедиите. Ние се смеем на странностите на прехода и на странностите на определени хора без да разбираме, че зад тези странности се крие една дълбока душевна мъка на българина, която не може да бъде изразена другояче, освен със средствата на класическата театрална трагедия. Ние не разбираме колко тежко е положението на съвременния българин, който беше лишен от Бог и национално човешко достойнство цели 50 години. Ние се смеем на българския политик без да съзнаваме колко трагично е било да бъде унищожена нашата елитарна класа след 1944 година. Интересно обаче защо не се шегуваме с онези, които ни докараха до това положение и защо не си правим майтапи с манталитета на онези политолози, социолози и икономисти, които конструираха философията на „прехода“, в чиято бедност ние тънем? Може би защото още страхът е цензура на нашата способност философски да разобличаваме суетата на света чрез стойностни вицове и афоризми? Колкото повече изследвам комунизма в България и анализирам настоящето толкова повече достигам до извода, че острите и смислени политически вицове през тоталитаризма са се създавали от специални чужди центрове, които са водели целенасочена антибългарска пропаганда. Не антикомунистическа, а подчертано антибългарска пропаганда. Пропаганда, в която ние наивно вярвахме и която атакуваше не БКП и нейната идеология, която е родена от философската традиция на Европа, а атакуваше нашето достойнство като народ и силата на държавата. Само с чужда пропаганда чрез хумора от специално създадени и издържани философски центрове мога да си обясня факта, че вицове за демокрацията и пазарната икономика не се измислят в България. През годините на комунизма единственият разрешен от властта философски отдушник беше хуморът и чрез сатирата ние казвахме някои неща на управляващите, с така наречения „езоповски език“, които при липсата на политическа опозиция можеха да бъдат коригирани единствено от силата на сатиричната сентенция. Тази сатирична сентенция
