Тя отлетя. Увисна във въздуха и отново кацна на ръкава ми. И тогава прозвуча гласът й — тих като полета на пеперудата.
— Да не говорим за това. Ние се разбираме. Ти и аз, ние разбираме всичко. Нямаме нужда от думи.
— Можеше да се случи на всеки — промълвих. — Ужасът е, след като се случи.
В очите и сега имаше нещо друго. Вече не бяха празни, но не бяха и нежни. Малки врати се отваряха някъде далеч навътре, в края на тъмни коридори. Дълго неотваряни врати. Невъобразимо дълго. Чуха се стъпки по каменен коридор. Тътрещи стъпки — без колебание, без надежда. Течение разлюля ивица дим, завихри я и я отнесе в небитието. И всичко това видях в очите й. Глупости, разбира се.
— Ти си мой — прошепна тя, — сега си изцяло мой.
Стисна главата ми и я сведе надолу. Устните и непохватно потърсиха моите. Студени и далечни като полярен сняг.
— Качи се да видиш дали е добре, преди да тръгнеш — прошепна тя заговорнически.
— Добре — отвърнах като човек, прострелян в белите дробове.
И така, налагаше се отново да отида в онази стая и отново да изкача проклетите стълби.
Този път опипвайки всяка стъпало с предпазливостта на старец с крехки трошливи кости. Влязох в собствената си стая, затворих вратата и се облегнах на нея задъхан. После се преоблякох — сложих си единствения дневен костюм, който имах. Напъхах всичките си други вещи в куфар. Затворих куфара и го заключих. Ослушах се, движех се на пръсти като момченце, направило голяма, голяма пакост.
И в тишината, която се стараех да не нарушавам, чух стъпки нагоре по стълбите, влязоха в някаква стая, излязоха от стая и отново по стълбите, сега надолу. Много, много бавно — пълзяха като мислите ми.
Звуците се завърнаха. Непрекъснатото дрезгаво тананикане на старата жена в кухнята, жуженето на закъсняла пчела под прозореца ми, скърцането на селска каруца някъде далеч надолу по пътя. Взех си куфара и излязох от стаята. Затворих вратата — тихо, тихо.
А в другия край на стълбищната площадка неговата врата отново зееше широко отворена. Широко отворена, сякаш някой нарочно се бе качил да я отвори и да я остави отворена.
Оставих куфара на пода, облегнах се на стената и се вгледах в него. Май не беше мърдал много. Пълен кретен. Изглеждаше все едно тичешком се бе хвърлил върху високото легло, сграбчил покривката с големите си ръце, и така се бе отнесъл в необятния отвъден свят на алкохолика.
После в сивата тишина изведнъж осъзнах, че не чувам никакъв звук. Неравномерното дишане на пиян до несвяст — полухъркане, полумърморене. Вслушах се — о, много внимателно. Нямаше го — дишането. Той изобщо не издаваше никакъв звук там, проснат на онова високо легло.
Ала не това ме накара да вляза в стаята като пантера — приклекнал, с безшумни стъпчици, задържал собствения си дъх. Накара ме нещо, което бях съзрял, но не бе стигнало до съзнанието ми — левият му безименен пръст. Странен беше: с един сантиметър по-дълъг от средния пръст до него, а трябваше да е с един сантиметър по-къс. Пък той беше с един сантиметър по-дълъг. Впечатлението за допълнителна дължина се създаваше от съсирена капка кръв.
Бе се спуснала чак от гърлото му — безшумна, непреклонна, и бе направила тази странна втвърдена капка.
Беше мъртъв, и явно от часове.
4
Затворих вратата на гостната — много възпитано, доста внимателно, като стар семеен свещеник, който се оттегля в скривалището си по време на антикатолически преследвания.
После се прокраднах и затворих френските врати. И като затворих, сигурно частица от аромата на рози и праскови се бе промъкнал вътре и присмехулно се бе блъснал в мен.
Тя бе седнала удобно в нисък стол, пушеше цигара — не особено умело, облегнала светлорусата си глава върху възглавничка. Очите и… не знам какво имаше в очите. Достатъчно беше и онова, което вече бях видял в тях.
— Къде е пистолетът? Трябва да е в ръката му.
Гласът ми беше остър, но не силен — нямаше нужда да се чува из цялата къща. Но у мен вече не бе останало нищо от нежната английска сивота.
Тя се усмихна едва-едва и посочи към един от онези странни, стъпили на несигурни крачета издължени мебели, които понякога имат чекмеджета, но всъщност се използват за емайлирани чашки за чай и големи чаши със златен надпис: „Подарък от Боньор Регис“, или някой си там, и отдолу герб.
Точно този бюфет, или каквото беше там, имаше едно чекмедже с резбована фасада, което издърпах с усилие и раздрънках всички позлатени чаши.
Беше вътре, върху лист розова хартия и до салфетка с ресни. Револвер „Уебли“. Невинен като нож за риба.
Наведох се и го помирисах. Усетих тежката миризма на барут. Не пипнах пистолета — още не.
— Значи си знаела — казах. — Знаела си през цялото време, докато съм се правил на смахнат глупак. Знаела си, докато сме пили чая. Знаела си, че лежи там проснат на леглото. И кръвта му капе ли капе — бавно, бавно, бавно, — мъртвите също кървят, но бавно — от раната в гърлото надолу по ризата, по ръката, по дланта и накрая по пръста. Знаела си през цялото време.
— Този звяр — каза тя със съвършено спокоен глас. — Този боклук. Имаш ли представа на какво ме е подлагал?
— Добре — вдигнах ръка. — Разбирам. И аз не си падам по такива като него. Но някои неща са задължителни. Пистолетът изобщо не трябваше да се пипа. Сигурно е изглеждал много добре там, където си е бил. Сега вече си го пипала. За пръстови отпечатъци си чувала, нали?
Не говорех като на дете, не бях и саркастичен. Просто обяснявах, в случай че не й беше ясно. Беше изгасила цигарата, без да забележа движението. Успяваше да прави така. Сега седеше съвсем неподвижна, отпуснала ръце на облегалките на стола, слабичка, затворена в себе си, нежна като зората.
— Била си сама тук — казах. — Станало е, когато старата Беси е била навън. Никой не е чул изстрела или ако са го чули, просто са помислили, че е от ловна пушка.
Тогава тя се засмя — нисък, възторжен смях, смях на жена, сгушена сред възглавниците на голямо легло с балдахин.
Докато се смееше, чертите на шията й леко се изостриха. Така си и останаха, видях го.
— Защо се тревожиш за всичко това? — попита тя.
— Трябваше да ми кажеш веднага. Какво е толкова смешно? Да не мислиш, че вашите английски закони са смешни?… И се качи горе и отвори вратата — ти беше нали? Да не би да си тръгна, без да разбера? Защо?
— Обичах те — каза тя. — Някак си. Аз съм студена жена, Джон. Знаеше ли, че съм студена жена?
— Подозирах, но не стигнахме дотам, че да ми влиза в работата. Не отговаряш на въпроса ми.
— Е, да, друга ти влезе в работата.
— Това беше преди хиляда години. Преди десет хиляди. По времето на фараоните. Изгнило на прах под древен покров. А това там — вдигнах нагоре изпънатия си пръст — е сега.
— Красиво е — въздъхна тя. — Хайде да не превръщаме красивата трагедия в евтина сензация. — Тя нежно погали тънката си деликатна шия. — Ще ме обесят, Джон. В Англия бесят.
Впих поглед в нея с очите, които имах, и с това, което беше в тях.
— Преднамерено — каза тя хладнокръвно. — Със съответния формализъм. И едва доловими угризения. А директорът на затвора ще бъде с безупречни ръбове на панталона, изгладени преднамерено, внимателно и хладнокръвно — точно както аз застрелях мъжа си.
Продължавах да дишам, колкото да не загина от задушаване.
— Преднамерено ли? — ненужен въпрос, знаех.
— Разбира се. От месеци го планирам. Днес беше малко по-груб от обикновено. Онази жена в Лейквю съвсем му срина самоуважението. Унизи го. Винаги се е държал гадно. И аз направих каквото направих.
— Но нали го търпеше?
Тя кимна. А аз чух странно щракване — звук, който може да се чуе само на едно място. Люшна се
