закачулен силует. Много леко се залюля, сред студена светлина, увиснало на дълъг, елегантен врат, скрит под качулка.
— Не — задъхах се аз. — Никога. Лесно е. Ще правиш ли каквото ти кажа?
Тя стана — с едно-единствено плавно движение, и дойде до мен. Прегърнах я. Целунах я. Докоснах косата й.
— Моят рицар — прошепна тя. — Моят красив рицар с лъскави доспехи.
— Как? — попитах аз, сочейки към чекмеджето с пистолета. — Ще изследват ръката му за барутни нитрати. Това е газ, който изтича след произвеждане на изстрел — остава в кожата известно време и влиза в химическа реакция. Трябва да решим този проблем.
Тя ме погали по главата.
— Ще го намерят, любов моя. Ще намерят газа, за който говориш. Сложих пистолета в ръката му и го държах така, докато го утешавах, сложила пръст върху неговия. Толкова беше пиян, че изобщо не разбра какво прави.
Продължаваше да гали косата ми.
— Моят красив рицар с лъскави доспехи.
Аз вече не я прегръщах; тя ме прегръщаше. Напънах мозъка си, бавно, бавно. Докато ме заболя черепът.
— Може да не останат доволни от изследването — отбелязах. — И може да поискат да изследват и твоята ръка. Значи трябва да направим две неща. Слушаш ли ме?
— Моят красив рицар! — Очите й блестяха.
— Трябва да си измиеш ръката с добър, твърд сапун за пране и с гореща вода — дълго ще търкаш. Може да те заболи, но продължавай колкото издържиш, без обаче да си сваляш кожата. Ще личи. Сериозно говоря. Важно е. Другото нещо е аз да замина с пистолета. Това ще им обърка работите. Изследването за следи по кожата се прави до четирийсет и осем часа след изстрела, мисля. Разбираш ли?
Тя пак повтори същите думи, по същия начин и очите й светеха със същия блясък. Ръката й продължаваше да ме гали по косата все така нежно и бавно.
Не я мразех. Не я и обичах. Просто трябваше да направя необходимото. Взех пистолета и розовата хартия под него, защото беше изцапана със смазка. Вгледах се внимателно в дъното на чекмеджето. Дървената плоскост изглеждаше чиста. Прибрах пистолета и хартията в джоба си.
— Ти не спиш в една стая с него — продължих да й набивам в главата. — Пил е, заспал е. Нищо ново,нищо, което да те развълнува или разтревожи. Чула си изстрел, разбира се, горе-долу в съответното време, но не съвсем точно, недей и да увърташ много. Помислила си, че стрелят с пушка в гората.
Тя ме хвана над лакътя. Трябваше да я погаля по ръката. Очите й го искаха.
— Била си отвратена от пиянството му. Случвало се е често така, че днес просто ти е дошло до гуша и си решила да не му обръщаш никакво внимание. Чак до сутринта. Тогава старата Беси…
— О, не Беси — красиво се примоли тя. — Не горката стара Беси.
Би могла лесно да разчувства някого, но мен не можа. Насочих се към вратата.
— Най-важните неща са да си измиеш ръката, но без да я разраняваш, и аз да изчезна с пистолета. Ясно ли е всичко?
Тя ме сграбчи отново — пак така буйно, пак така нескопосано.
— А след това…?
— А след това… — въздъхнах замечтано срещу ледените й устни.
Освободих се от примката на ръцете й и напуснах къщата.
5
Почти три седмици успях да остана далеч от полицаите (или пък те ме оставиха). Доста добро постижение за аматьор, при това в малка и подредена страна като Англия.
Зарязах автомобила си късно през нощта в най-затънтената гора, до която успях да стигна със загасени фарове. Изглеждаше ми на хиляди брулени от вятъра километри от каквото и да било населено място. Не беше толкова далече, разбира се. Мъкнах си куфара по безкрайни английски пейзажи, през мрака, през ливади с дремещ по тях добитък, покрай смълчани села, в които една лампа не светеше — поне малко да стопли нощта.
Озовах се на железопътна гара, не прекалено рано, и се качих на влак за Лондон. Знаех къде да отида — в къщичка под наем в Блумсбъри, северно от Ръсел Скцеър, в която никой не беше какъвто би трябвало да е или какъвто искаше да е, а и никой не даваше пет пари, най-малко повлеканата, която се наричаше хазяйка.
Закуска — студен, мазен бъркоч, поднесен на табла пред вратата. Обяд — бира, хляб и сирене чедър — ако искаш. Вечеря — ако си от тия, дето вечерят — излизаш да си я търсиш навън. Ако се прибереш късно през нощта, бледоликите призраци на Ръсел Скуеър те преследват, пълзейки там, където някога са били железните перила, с болката на тяхното „Слушай, скъпи“, със спомена за стиснатите им устни, сдъвкани отвътре, големите им кухи очи, в които един свят вече бе мъртъв.
В квартирата имаше мъж, който свиреше Бах, малко повече и малко по-високо, отколкото трябва, но пък го правеше от сърце.
Там живееше и самотен старец с деликатно лице и порочно съзнание. Имаше и двама млади педерасти, които се мислеха за актьори.
Много скоро ми писна от всичко това. Купих си раница и тръгнах да обикалям Девъншир. Писаха за мен във вестниците, разбира се, но не бях новина номер едно. Не бях сензация, нямаше неясно копие от снимката ми в паспорта, на която да изглеждам като продавач на арменски килими, страдащ от зъбобол. Само незабележимо съобщение, че съм в неизвестност; описание: възраст, ръст, тегло, цвят на очите, американец, за когото се смята, че би могъл евентуално да помогне на полицията с ценна информация. Публикувана беше и кратка биографична справка за Едуард Крандол — не повече от три реда. Той не беше важен за тях. Обикновен заможен човек, който взел че умрял. Бяха съобщили, че съм американец, и това решаваше проблема. Акцентът ми беше доста добър за Блумсбъри — изпробвах го. За провинцията щеше да бъде още по-добър.
Настигнаха ме в Чагфърд, близо до границата на графство Дартмуър. Пиех чай, разбира се — пансионер във фермерска къщичка, писател, дошъл от Лондон да си почине малко. Приятни обноски, но не особено приказлив. Любител на котки.
Имаше две дебели котки — черна и бяла — които също като мен много обичаха сметана. Котките и аз заедно си пиехме чая. Беше мрачен следобед — сив като затворнически двор в ден за изпълнение на смъртни присъди. Ниско над жилавия жълт прищип, покрил мочурищата, се стелеха облачета мъгла.
Появиха се двама-полицай Тресидър, местен, макар и с корнуолско име, и човек от Скотланд Ярд. Този беше врагът. Местният полицай просто седеше в един ъгъл и униформата му смърдеше.
Другият беше някъде около петдесетте, добре сложен — те там са все такива — с червендалесто лице — офицер от Гвардията без убийствения безмилостно безразличен глас. Беше спокоен, тих и симпатичен. Остави шапката си в далечния ъгъл на масата и вдигна черната котка.
— Радвам се, че ви заварихме в къщата, сър. Инспектор Найт от Скотланд Ярд. Накарахте ни доста да потичаме, за да заслужим заплатите си.
— Ще пиете ли чай? — попитах. Отидох да дръпна звънеца и се облегнах на стената. — Ще пиете ли чай…с убиец?
Той се засмя. Полицай Тресидър не се засмя. Лицето му не изразяваше нищо, само дето чертите му сякаш бяха изписани от острия вятър над мочурищата.
— С удоволствие — но за онова другото няма да говорим сега, ако нямате нищо против. Все пак да ви поуспокоя малко — никой не е загазил особено сериозно във връзка със случая.
Трябва доста да съм пребледнял. Той скочи към бутилка с уиски, оставена на мраморната полица над камината, сипа малко в чаша — и всичко с бързина, с каквато не бих си и помислил, че може да се движи такъв голям мъж. Поднесе ми чашата пред устата. Отпих голяма глътка.
Една ръка ме опипа — старателна като клюн на колибри и също толкова остра и усърдна.
Захили се.
