занемарен. Вече никой не иска да живее тук. Но вашата къща не е занемарена. Стара е, но добре поддържана. Следователно е ваша собственост.
— Да речем, че притежавам част от нея — уточни Джо Петигру.
Професорът вдигна лявата си ръка с дланта нагоре.
— Тишина, моля. Продължавам анализа си. Данъците са високи, а вие сте собственик на къщата. Ако имахте възможност, щяхте да смените жилището. А защо не сте? Защото не можете да продадете тази къща. Но това е голяма къща. Затова имате наематели.
— Един наемател — поправи го Джо Петигру. — Само един — въздъхна той.
— Вие сте на около четирийсет и осем — предположи професорът.
— Плюс-минус четири години — вметна Джо Петигру.
— Обръснат сте и спретнато облечен. Но на лицето ви е изписано нещастие. Това ме навежда на мисълта, че имате млада съпруга. Разглезена, придирчива. Освен това предполагам… — Внезапно замълча и започна да отвърта капачката на кутийката с нещото, което не беше депилаторна пудра. — Спирам с предположенията — обяви със спокоен глас. — Това — повдигна отворената кутийка и Джо Петигру видя, че е пълна с бял прах — не е Копенхагенско емфие.
— Търпелив съм — започна Джо Петигру, — но защо не престанете да ми обяснявате какво не е и не вземете да ми кажете какво е?
— Емфие — студено обясни професорът. — Емфието на професор Бинго. Моето емфие.
— Емфие също не употребявам — отсече Джо Петигру. — Но ще ви кажа нещо. В края на улицата има мотел „Лексингтън тауърс“. Пълен с второстепенни актьори, статисти и така нататък. Когато не работят, тоест през повечето време, и когато не се наливат с шейсет и пет процентов натурален спирт, което почти не се случва, сигурно с удоволствие биха смъркали от онова, което имате. Ако, разбира се, успеете да ги накарате да ви платят за него. Това би трябвало да е от значение за вас.
— Прахът на професор Бинго — изрече професорът с ледено достойнство — не е кокаин. — Той се загърна с пелерината с широк замах и докосна периферията на цилиндъра си. Все още държеше кутийката в лявата си ръка, когато се обърна да си върви. — Кокаин ли, приятелю? — каза той. — О-о-о! В сравнение с праха на Бинго кокаинът е бебешка пудра.
Джо Петигру го изгледа как се отдалечава по бетонната алея и тръгва по тротоара. По старите улици има стари дървета. По „Лексингтън авеню“ растяха камфорови дървета. Наскоро се бяха разлистили и листата им все още бяха оцветени тук-там в розово. Професорът вървеше под дърветата. В къщата все така кънтеше музика. Сигурно вече бяха на третото или четвъртото уиски. Навярно тананикаха песента, допрели буза до буза. Скоро щяха да започнат да се въргалят по мебелите и да се натискат. Какво значение имаше? Той се зачуди как ли би изглеждала Гладис на петдесет и две. Така както я караше сега, едва ли щеше да изглежда като хорова певица.
Спря да мисли за това и се вгледа в професор Бинго, спрял под едно от камфоровите дървета, обърнал се към Джо Петигру. Хвана с ръка периферията на износения си цилиндър, вдигна го високо над главата си и се поклони. Джо Петигру учтиво му махна. Професорът пак си сложи шапката и много бавно, така че Джо Петигру да види точно какво прави, извади щипка прах от все още отворената кръгла кутийка и я поднесе под ноздрите си. Джо Петигру почти чу всмръкването — онова дълго вдишване, с което почитателите на емфие поемаха тютюневия прах възможно по-дълбоко В носа си.
Не го чу наистина, разбира се, само си го представи, но съвсем ясно го забеляза. Шапката, вечерната пелерина, дългите тънки крака, бялото лице, невиждало слънце, дълбоките черни очи, вдигнатата ръка, кръглата кутийка в лявата длан. Едва ли беше на повече от петнайсет метра. Точно пред четвъртото камфорово дърво от края на алеята.
Ама не може да е било така, защото, ако е стоял пред дървото, Джо Петигру нямаше да вижда целия ствол на дървото, тревата, края на бордюра, улицата. Част от всичко това щеше да е скрито зад странното сухо тяло на професор Бинго. Само че не беше. Защото професор Август Бинго вече не беше там. Там нямаше никой. Абсолютно никой.
Джо Петигру наклони глава и се загледа надолу по улицата. Стоеше и не мърдаше. Почти не чуваше радиото в къщата. Зад ъгъла се появи кола, мина и отмина. Зад нея се вдигна прах. Листата на дърветата не зашумоляха, но все пак издадоха едва чут звук. И тогава нещо друго прошумоля.
Бавни стъпки идваха към Джо Петигру. Не се чуваха токове. Само плъзгането на кожени обувки по бетона на алеята. Започнаха да го болят мускулите отзад на врата. Усети как стисна зъби. Стъпките бавно приближаваха все повече и повече. Стигнаха съвсем до него. И настана миг на пълна тишина. После шумолящите стъпки отново се отдалечиха от Джо Петигру. И тогава гласът на професор Бинго прозвуча от нищото:
— Безплатна мостра — подарък от мен, господин Петигру. Но, разбира се, за следващи поръчки отношенията ни ще бъдат поставени на по-професионална основа.
Стъпките отново зашумоляха — отдалечаваха се. След малко Джо Петигру престана да ги чува. Защо погледна точно към горното стъпало на стълбите, не разбра, но погледна. И там, където никоя ръка не я беше оставяла, точно до бомбето на дясната му обувка, имаше кръгла кутийка като за лента за пишеща машина. На етикета й с класически краснопис с мастило бе написано „Прахът на професор Бинго“.
Много бавно, като грохнал старец или като на сън, Джо Петигру се наведе и вдигна кутийката, покри я с ръка и я пъхна в джоба.
„Бум, бум. Бум, бум, бум, бум“ — продължаваше да гърми радиото. Гладис и Портър Грийн изобщо не му обръщаха внимание. Бяха се притиснали един в друг в единия край на писалищната маса, впили устни в устни. С дълга въздишка Гладис отвори очи и погледна към вратата. После цялата се стегна и рязко се отдръпна. Вратата на стаята бавно се отваряше.
— Какво има, скъпа?
— Вратата. Какво е намислил пък сега?
Портър Грийн извъртя глава. Сега вратата бе широко отворена. Но на прага нямаше никой.
— Добре, вратата е отворена — установи той с леко надебелял глас. — И какво от това?
— Джо е.
— Джо е и какво от това? — повтори раздразнено Портър Грийн.
— Крие се там. Намислил е нещо.
— Пфу! — въздъхна с досада той. Стана и отиде до вратата. Надникна във вестибюла. — Няма никой — подхвърли през рамо. — Сигурно е станало течение.
— Няма никакво течение — възрази Гладис.
Портър Грийн тракна вратата, увери се, че е добре затворена, разтърси я. Хубаво се беше затворила. Тръгна към Гладис. Беше на крачки от писалищната маса, когато вратата щракна зад него и отново бавно се отвори. Гладис писна, надвиквайки силната музика от радиото.
Портър Грийн скочи към радиото и рязко го изключи.
— Не се дръж смахнато — процеди той през зъби. — Не обичам смахнати жени.
Гладис седеше с отворена уста, втренчена в отворената врата. Портър Грийн се върна обратно и излезе във вестибюла. Нямаше никой. Не се чуваше нито звук. Къщата бе съвършено тиха.
После от горния етаж в задната част на къщата някой започна да подсвирква.
Портър Грийн отново затвори вратата и този път заключи. По-умно щеше да постъпи, ако беше пуснал и резето. Можеше да си спести доста неприятности, но не беше особено далновиден, а и мислите му бяха заети с други неща.
Освен това резето едва ли щеше да промени нещо.
Внимателно трябваше да се обмисли всичко. Шума — ще го заглуши, като увеличи звука на радиото. Нямаше да се наложи много да го увеличава. Даже май никак: тресеше пода и така, както си беше. Джо Петигру се усмихна презрително на отражението си в огледалото.
— Толкова дълго прекарахме заедно с теб — рече той на отражението си. — Големи приятели сме. Отсега нататък трябва да си имаш име. Ще те наричам Джоузеф.
— Не ми се прави на интересен — сопна се Джоузеф. — Не съм от кротките.
— Имам нужда от съвета ти — каза Джо. — Не че някога съм им обръщал внимание. Сега обаче съм сериозен. Да вземем праха, дето ми го даде професорът. Действа. Гладис и гаджето й не ме видяха. Два пъти стоях пред отворената врата и те гледаха право в мен. Нищичко не видяха. Тя затова изпищя. Ако ме
