— Не би увъртал, за да ме задържиш по-дълго, нали, Дени? — попита той спокойно.
Мъжагата бавно вдигна глава. Изведнъж в стаята стана абсолютно тихо. Отвън бе спряла кола. Приглушеното бумтене на мотора й замря.
Червеното око на прожектора се блъсна в горната част на мрежите. Светлината ги заслепи. Далмас се наведе, опря коляно на пода, бързо и безшумно се прилепи до стената. В тишината прозвуча дрезгавият глас на Дени:
— Ченгета! Да ги вземат мътните!
Червената светлина сякаш разтопи телената дупчеста мрежа, превръщайки я в розово сияние, и хвърли огромно ярко петно върху вътрешната стена. Момичето хлъцна задавено. За миг, преди да успее да се снижи извън обсега на светлината, лицето й се обагри в червено. Далмас погледна през крайния прозорец, като държеше главата си ниско под перваза. Листата на храстите стърчаха като черни остриета на фона на червеното сияние. По алеята отекнаха стъпки. Груб глас раздра тишината:
— Всички навън! С вдигнати ръце!
Чу се трополене в къщата. Далмас вдигна пистолета си, но напразно… Щракна електрически ключ и на верандата светна. Миг след това, преди още да успеят да се прикрият, на светлината се откроиха фигурите на двама мъже със сини полицейски униформи. Единият държеше в ръцете си автомат, а другият — люгер с дълга цев и специален магазин, прикрепен към него.
Нещо щракна. Дени бе застанал до вратата и отваряше шпионката. В ръката му се появи пистолет и той стреля в дупката.
Тежък предмет падна на цимента и издрънча. Мъжагата се олюля напред-назад в кръга на светлината. Беше се хванал ръце за корема. Шапка с твърда козирка падна на земята и се изтърколи по пътеката.
В момента, в който автоматът изтрещя, Далмас се хвърли на пода и се притисна ниско долу, в самия ъгъл между стената и дюшемето. Заби лице в дъските. Момичето зад него пищеше.
Изстрелите светкавично надупчиха стаята, от единия край до другия, и изпълниха въздуха с прахоляк от откъртени парчета мазилка. Стенното огледало се свлече с трясък. Непоносимата барутна смрад се смеси с възкиселата миризма на хоросан. Това трая сякаш цяла вечност. Нещо падна върху краката на Далмас. Той продължаваше да държи очите си затворени, притиснал лице към пода.
Задъханата канонада и трясъкът утихнаха. Вътре дъждът от мазилка не спираше. Някакъв глас изкрещя:
— Е, хареса ли ви, приятелчета!
Друг глас, по-отдалече, подвикна ядосано:
— Хайде! Да тръгваме!
Отново се чу шум от стъпки. Нещо се влачеше. После още стъпки. Моторът на колата изръмжа. С трясък хлопна врата. Гумите изсвистяха по чакъла на пътя, бученето на мотора се усили, после замря.
Далмас скочи. Ушите му бучаха. Вдигна колта от пода, извади от вътрешния си джоб фенерче и го щракна. Лъчът зашари наоколо през прашния въздух. Блондинката лежеше по гръб с широко отворени очи и разкривена уста. Хлипаше. Далмас се наведе над нея, но тя, изглежда, изобщо не го забеляза.
Далмас продължи да проучва стаята. Откри шапката си непокътната до стола. Облегалката бе пречупена наполовина от изстрелите. Бутилката с уиски лежеше до шапката. Вдигна и двете. Мъжът с автомата бе помел всичко в стаята, в едната и в другата посока, но само в една плоскост — на нивото на кръста. Не бе наклонил оръжието достатъчно надолу. Далмас продължи огледа и стигна до вратата.
Дени беше до нея, опрян на колене. Олюляваше се напред-назад и стискаше едната си ръка. Между дебелите му пръсти се стичаше кръв и капеше на пода.
Далмас отвори вратата и излезе навън. На пътеката пред къщата тъмнееше петно кръв и разпилени гилзи. Наоколо не се забелязваше никой. Той застана на място. Кръвта биеше в двете му слепоочия, сякаш забиваше в лицето му чукчета. Усещаше кожата около носа си като облазена.
Отпи от уискито в бутилката, обърна се и влезе в къщата.
Дени се бе изправил. Беше извадил носна кърпа и се опитваше да омотае с нея окървавената си ръка. Изглеждаше така замаян, сякаш бе пиян. Олюляваше се на краката си. Далмас насочи светлината на фенерчето към лицето му.
— Боли ли много? — попита.
— Не, когато я притискам — отвърна мъжагата с дрезгав глас.
Пръстите му несръчно притискаха кърпата към раната.
— Блондинката се е побъркала от страх — каза Далмас. — Това е твоята тайфа, момче. Чудесни приятелчета имаш. Мислеха да видят сметката и на трима ни. Ти им пообърка плановете, като стреля през шпионката. Оставам ти длъжник за това, Дени… Добре че оня с автомата не беше чак толкова добър.
— Къде отиваш? — попита Дени.
— А ти къде мислиш?
Дени го погледна.
— Сутро е този, за когото ме питаше — каза той бавно. — Аз съм вън от играта. Това е краят. Всички да вървят по дяволите.
Далмас излезе отново и тръгна по пътеката към улицата. Качи се в колата и подкара без светлини. Когато зави зад ъгъла и се поотдалечи от вилата, включи фаровете. После спря, за да изтупа прахта от дрехите си.
9
Сребристо-черните завеси, прихванати в долния край, откриваха задимено от пури и цигари помещение. От време на време сред пушилката проблясваха медните инструменти на оркестрантите. Стелеше се миризма на храна, алкохол, парфюми и пудра. Дансингът, цветно кехлибарено петно, изглеждаше малко по- голям от килимче за баня.
Сетне оркестърът засвири отново и светлината лека-полека намаля. Появи се оберкелнерът. Изкачи застланите стъпала, като почукваше със златен молив по лъскавия кант отстрани на панталона си. Очите му бяха тесни и безизразни, челото кокалесто, русата, почти бяла коса беше зализана назад.
— Бих искал да говоря с мистър Донър — обърна се към него Далмас.
Оберкелнерът чукна със златния молив по зъбите си. — Съжалявам, но е зает. Вашето име?
— Далмас. Кажете му, че съм близък приятел на Джон Сутро.
— Ще опитам да направя нещо — отвърна оберкелнерът.
Отправи се към табло с ред бутони и вграден телефон. Откачи слушалката и я долепи до ухото си, фиксирал поглед напред като препарирано животно.
— Ще изчакам във фоайето — осведоми го Далмас.
Мина обратно под завесите и с небрежна походка влезе в мъжката тоалетна. Вътре извади от джоба си бутилката с уиски и изпи това, което беше останало в нея, застанал разкрачен, с отметната назад глава, по средата на покрития с плочки под. Сбръчкан негър се засуети разтревожено около него.
— Забранено е да се пие тук, господине.
Далмас хвърли празната бутилка в коша за кърпи. Взе чиста кърпа от стъкления рафт и изтри с нея устните си. Постави десетцентова монета на края на мивката и тръгна да излиза.
Между вътрешната и външната врата имаше известно разстояние. Далмас се облегна на рамката на външната врата и извади от джоба на жилетката си малък пистолет с десетсантиметрова цев. Прихвана го ловко с три пръста от вътрешната страна на шапката и излезе от тоалетната, като небрежно поклащаше шапката край тялото си.
Не след дълго висок филипинец с черна копринена коса влезе във фоайето и се огледа. Далмас го приближи. Оберкелнерът надникна през завесите и кимна на филипинеца.
— Оттук, господине — обърна се момчето към Далмас.
Тръгнаха по дълъг, тих коридор. Музиката на оркестъра лека-полека заглъхна зад тях. През отворена врата се мярнаха няколко празни маси със зелени покривки. Коридорът завиваше под прав ъгъл в друга отсечка. В края й имаше открехната врата, откъдето се прокрадваше светлина.
Филипинецът спря в крачка и след грациозно фокусническо движение в ръката му се появи голям черен пистолет. Заби го в ребрата на Далмас и любезно каза:
