беше ниска, просторна, с големи замрежени прозорци. Високите храсти отпред стигаха до средата на мрежите. Вътре светеше. През отворените прозорци долиташе тихият звук на радио.
Една сянка се плъзна по мрежите и входната врата се отвори. Далмас влезе в дневната, която гледаше към пътеката. Лампата светеше. Скалата на радиоапарата се открояваше в тъмнината. Бледата лунна светлина слабо проникваше в стаята.
Дени беше без сако, с навити нагоре ръкави на яките си ръце.
— Оная мръсница още спи. Ще я събудя, след като разбереш как я докарах тук — каза той.
— Сигурен ли си, че не са те проследили? — попита Далмас.
— И дума да не става! — махна Дени с голямата си лапа.
Далмас седна на плетен стол в ъгъла между радиото и последния прозорец. Остави шапката си на пода, извади бутилката с евтино уиски и я погледна с неудоволствие.
— Дай нещо истинско за пиене, Дени! Уморен съм до смърт. Не съм и вечерял.
— Имам „Мартел“ — три звезди. Ей сега ще дойда.
Излезе от стаята. В задната част на къщата светна лампа. Далмас постави шишето до шапката и разтърка с два пръста челото си. Болеше го глава. След малко светлината оттатък изгасна и мъжагата се върна с две високи чаши.
Конякът беше истински, силен. Дени седна на другия плетен стол. На слабата светлина тялото му се открояваше като черна грамада. Подхвана разказа си бавно, с дрезгав глас.
— Представям си как тъпо ще ти прозвучи всичко, но нали свърших работа! След като ченгетата престанаха да се мотаят наоколо, паркирах колата в алеята и минах през задния вход. Знаех в кой апартамент живее тая мръсница, но нея самата не бях виждал. Мислех да я забудалкам по някакъв начин и да видя какво ще направи. Почуках на вратата, но тя изобщо не се обади. Чувах как снове вътре. След малко започна да върти телефона. Върнах се по коридора и пробвах вратата на черния вход. Тя се отвори и успях да вляза в апартамента. Отвътре имаше резе, прикрепено с болтчета. Нали ги знаеш, ония, дето излизат от строя само като ги докоснеш, а някои си въобразяват, че са се заключили здраво.
— Сещам се, Дени — каза Далмас и кимна. Едрият мъж отпи от чашата и потърка ръба й нагоре-надолу по долната си устна. После продължи:
— Обаждаше се на Гаен Донър. Познаваш ли го?
— Чувал съм за него — отвърна Далмас. — Значи с такива си има работа.
— Говореше му на малко име. Така разбрах с кого говори. Направо се беше побъркала. Донър държи заведение на „Марипоза канион драйв“ — „Марипоза клъб“. Оркестърът се чуваше отдалече, Ханк Мун и момчетата му… Сигурно го знаеш.
— Знам го, Дени — отвърна Далмас.
— Добре. Изчаках да остави слушалката и й се явих. Тя пребледня като платно и се защура из стаята. Явно изобщо не схващаше какво става. Хвърлих едно око наоколо. Върху масата имаше снимка на Джон Сутро, съветника. Използвах това за претекст. Излъгах я, че Сутро иска да я отведе на по-спокойно място за известно време, че съм един от неговите хора и ме е пратил да я взема. Хвана се на въдицата. Смахната жена! Поиска нещо за пиене. Казах й, че имам бутилка в колата, и тя си облече палтото и сложи шапката.
— Значи толкова лесно мина всичко? — тихо каза Далмас.
— Ами да. — Дени допи коняка и остави чашата. — Бутилката в колата ме спаси, държа си устата затворена. И ето дойдохме дотук. После заспа. Това е всичко. За какво мислиш? Ченгетата не си поплюват, нали?
— Да, изобщо не си поплюват — отвърна Далмас. — Аз, общо взето, не се правих на особено хитър.
— Нещо около убийството на Уолдън ли?
Далмас поклати глава.
— Предполагам, японецът още не се е прибрал, Дени.
— Искаш ли да говориш с оная мръсница?
Радиото свиреше валс. Далмас се заслуша. После каза с уморен глас:
— Нали уж за това пристигнах.
Дени стана и излезе от стаята. Чу се шум от отваряне на врата и шепот.
Далмас извади пистолета изпод мишницата си и го постави отстрани на стола.
Блондинката влезе, олюлявайки се малко повече, отколкото трябва. Огледа стаята, като се кискаше и размахваше неестествено дългите си ръце. Щом съзря Далмас, примигна, спря и залитна. Смъкна се на стола, на който преди седеше Дени. Едрият мъж плътно я следваше. Облегна се на библиотечната масичка до вътрешната стена.
— Я виж, моят стар приятел — ченгето. Къде се изгуби бе, човек? — възкликна тя с пиянски глас. — Няма ли да предложиш пиене и на дамата?
Далмас я гледаше, без мускул да трепне по лицето му.
— Може би ти е просветнало нещо ново за пистолета? — изрече той бавно. — Нали се сещаш, тъкмо говорехме за него, когато Джон Сутро нахълта… Изпиленият пистолет… Пистолета, с който е убит Дерек Уолдън.
Дени трепна и рязко посегна към бедрото си. Далмас вдигна колта и стана от стола. Дени погледна насочения към него пистолет. Ръката му се вцепени и се отпусна надолу до тялото. Момичето не помръдна, но изтрезня с бързината, с която пада обрулен лист. Лицето й придоби горчив, напрегнат израз.
— Дръж ръцете си така, че да ги виждам, Дени — предупреди Далмас, без да повишава тон, — и всичко ще бъде наред. Евтини лъжци! Сега, предполагам, ще ми кажете за какво съм тук.
Мъжагата се обади с дрезгав глас:
— Но, за Бога! Какво те прихваща? Изкара ми акъла, като спомена за Уолдън.
Далмас презрително се изсмя.
— Добре, добре, Дени! Още малко и ще ме убедиш, че тя изобщо не е чувала за него. Дай набързо да се изясним. Защо ми се струва, че не съм дошъл тук за добро?
— Направо си се смахнал — изръмжа дебелият. Далмас поотмести пистолета встрани. Опря гръб на стената до прозореца, наведе се и изключи радиото с лявата си ръка. После рече горчиво:
— Сам се издаде, Дени. И то прекалено лесно. Твърде едър си за опашка и на няколко пъти те забелязах да ме следиш. Щом цъфна тая нощ при разчистването на сметките, бях почти наясно… А като взе да ми пробутваш смешната история как си на карал мацето да дойде тук, съвсем се убедих. Да те вземат мътните, нима мислиш, че тип като мен, успял да остане жив толкова време, ще повярва на прозрачните ти лъжи? Хайде, Дени, не се опъвай и ми кажи за кого всъщност работиш… Мога да те пусна да офейкаш… За кого работиш? За Донър? За Сутро? Или за някой, когото не познавам? Защо ми устроихте тоя капан тук в гората?
Момичето внезапно скочи и се нахвърли върху Далмас. Той я отблъсна със свободната си ръка. Тя се просна на земята и изпищя:
— Дай му да се разбере, дебелако! Чуваш ли, дай му да се разбере!
Дени не помръдна.
— Затваряй си човката! — остро рече Далмас. — Нямам намерение да се хващаме за гушите. Това е просто разговор между приятели. Стани и стига си хвърляла чифтета!
Блондинката бавно се изправи.
В полумрака на стаята лицето на Дени не промени изражението си и остана като камък. Гласът му прозвуча глухо и раздразнено:
— Продадох се. Постъпих подло… Ето, това е. Писна ми да гледам как ония глупачки, статистките, си крадат една на друга червилата… Ако ти се иска, фрасни ми един.
Продължаваше да стои неподвижно до масата. Далмас бавно поклати глава и попита отново:
— Кой е шефът, Дени? За кого работиш?
— Не знам — отвърна Дени. — Обаждам се по телефона, получавам заповеди и по същия начин давам отчет. Парите ми изпращат по пощата. Опитах се да осуетя тая гадост с идването тук, но без успех… Все пак мисля, че ти е устроен капан, и не знам абсолютно нищо за стрелбата на улицата.
Далмас го погледна изпитателно.
