Дребното тъмнокосо момиче с бяло лице го изгледа студено и произнесе с ледения си, напрегнат глас:
— Хайде, татенце. Хвърли патлака. И без резки движения.
Сайп се наведе бавно, без да сваля очи от нея. Сложи огромния си колт на пода.
— Ритни го по-далеч, татенце.
Сайп го ритна. Револверът се плъзна по голите дъски към центъра на стаята.
— Така те искам, стара пушко. Дръж го под око, Ръш, докато разоръжа ченгето.
Двата пистолета размениха мишените си и твърдите сиви очи сега гледаха мен. Мадър се приближи малко към Сайп и насочи своя „Смит & Уесън“ към гърдите му. Момичето се усмихна. Не беше приятна усмивка.
— Много си хитър бе! Умреш да се завираш между шамарите. — Постарах се усмивката ми да е привлекателна, защото госпожа Сайп приплъзваше колене по пода и всяко движение я приближаваше до колта.
— Но с теб вече е свършено, с теб и ухилената ти мутра. Вдигай лапи да ти взема патлака. По-живо, господинчо!
Беше момиче, метър и петдесет и пет, най-много шейсет кила. Просто едно дребно момиче. Аз съм висок метър и осемдесет и един и тежа почти деветдесет килограма. Вдигнах ръце и я халосах по ченето.
Лудост беше, но ми дойде до гуша от номерата на двойката Мадър-Донован, от пищовите на Мадър- Донован, от заканите на Мадър-Донован. Халосах я по ченето.
Отхвръкна един метър назад и играчката в ръцете й изгърмя. Куршумът опари реброто ми. Тя политна и започна да пада бавно, като при забавен филмов кадър. Имаше нещо неестествено в това движение. Госпожа Сайп докопа колта и я простреля в гърба.
Мадър рязко се извъртя и в същия миг Сайп се метна срещу него. Мадър отскочи назад, извика и отново го взе под прицел. Сайп замръзна на място и на мършавото му лице се върна широката налудничава усмивка.
Куршумът от колта блъсна момичето напред — сякаш врата се затръшна от силно течение. Вихрушка от синя материя, нещо се удари в гърдите ми… нейната глава. Зърнах за миг лицето й, докато падаше възнак — чуждо лице, което не бях виждал преди.
Сетне се сви на купчинка в краката ми, дребна, неподвижна, бездиханна фигурка, изпод която заизтича аленина, а високата безмълвна жена зад нея стискаше с две ръце димящия колт.
Мадър стреля два пъти в Сайп. Все още ухилен, той рухна напред и се удари в ръба на масата. Лилавата течност, с която беше намазал рибката, го изпръска. Мадър стреля в него още веднъж, докато той падаше.
Измъкнах моя лугер и прострелях Мадър в най-болезненото място, което ми дойде наум и което не беше смъртоносно — свивката на коляното. Той падна, сякаш се бе препънал в невидима тел. Сложих му белезници още преди да заохка.
Разритах револверите насам-натам, отидох при госпожа Сайп и измъкнах от ръцете й огромния колт.
Известно време в стаята беше много тихо. Към капандурата се виеха струйки дим — мътносиви, бледи под лъчите на следобедното слънце. Чувах грохота на прибоя в далечината. После наблизо се разнесе хриптене.
Сайп се мъчеше да каже нещо. Жена му допълзя на колене и се наведе над него Между устните му изби кръв и мехурчета. Мигаше учестено, мъчейки се да избистри съзнанието си. Усмихна й се. Хриптящият му глас произнесе много тихо:
— Воалите, Хати… черните воали…
Сетне отпусна глава и усмивката се стопи от лицето му. Главата му клюмна на една страна върху голия под.
Госпожа Сайп го докосна, после много бавно се изправи и ме погледна — спокойна, със сухи очи.
— Ще ми помогнете ли да го занеса до леглото? — попита с нисък, ясен глас. — Не искам да лежи тук с тези хора.
— Разбира се. Какво каза той?
— Не знам. Някаква безсмислица за рибките, струва ми се.
Подхванах Сайп под мишниците, а тя за краката и го пренесохме на леглото в спалнята. Тя скръсти ръцете му на гърдите и притвори клепачите му. Отиде до прозореца и спусна щорите.
— Това е всичко, благодаря — рече, без да ме погледне. — Телефонът е долу.
Седна на стола до леглото и положи глава върху завивката до ръката на Сайп. Излязох от спалнята и затворих вратата.
12
Кракът на Мадър кървеше леко, нищо опасно. Зяпаше ме с обезумели от страх очи, докато пристягах с носна кърпа бедрото му над коляното. Предположих, че сухожилието му е скъсано, възможно бе капачката да е надробена. Сигурно щеше да понакуцва на път към бесилката. Слязох долу и постоях на терасата. Гледах двете коли пред къщата, склоновете на хълма и далечния пристан. Никой не би могъл да определи откъде са долетели изстрелите, освен ако случайно не е минавал наблизо. Много вероятно беше изобщо да не са обърнали внимание. Сигурно доста се стреляше из горите наоколо.
Върнах се в къщата и погледнах телефона, окачен на стената в хола, но още не исках да го използвам. Нещо ме човъркаше. Запалих цигара, загледах се през прозореца, а някакъв призрачен глас произнесе в ушите ми: „Воалите, Хати, черните воали.“
Върнах се обратно в стаята с рибките. Мадър вече стенеше — тежко, задъхано. Но какво ми пукаше за садист като него?
Момичето беше мъртво. Нито един аквариум не беше повреден. Рибките плуваха спокойно в зелената вода, бавно, кротко и безгрижно. И на тях не им пукаше за Мадър.
Аквариумът с китайските воали беше в ъгъла, около четирийсетлитров. Бяха само четири — едри парчета, по десетина сантиметра всяко, целите черни като въглища. Две вдишваха въздух на повърхността и две лениво се поклащаха на дъното. Имаха набити, дебели телца, пищни опашки и високи гръбни перки, а облещените им телескопични очи ги правеха да приличат на жаби, ако човек ги гледа отпред.
Наблюдавах ги как тършуват из зелените водорасли в аквариума. Два червени езерни охлюва се бяха лепнали за стъклото и го почистваха. Двете рибки на дъното изглеждаха по-дебели и по-тромави от онези горе. Интересно защо.
Между два от аквариумите се търкаляше сакче от преплетен канап с дълга дръжка. Взех го, поровичках по дъното, улових единия воал и го извадих. Обърнах го в сакчето, огледах сребреещото му коремче. Забелязах нещо като шев. Опипах мястото. Под него имаше твърда бучка.
Извадих другия воал от дъното. Същият шев, същата кръгла, твърда бучка. Извадих един от онези, които дишаха въздух на повърхността. Никакъв шев, никаква твърда кръгла бучка. И по-трудно се хващаше.
Пуснах го в аквариума. Интересуваха ме другите два. Обичам златните рибки не по-малко от всеки човек, но работата си е работа, а престъплението — престъпление. Свалих сакото, запретнах ръкави и взех от масата бръснарското ножче, облепено с изолирбанд.
Доста се изплесках. Отне ми около пет минути. След това те вече лежаха в дланта ми, близо два сантиметра в диаметър, тежки, съвършено бели, млечнобели, с онзи особен вътрешен блясък, какъвто не притежава никой друг скъпоценен камък. Перлите на Лиандър.
Изплакнах ги, увих ги в носната си кърпа, свалих ръкавите на ризата и облякох сакото си. Погледнах Мадър с изтерзаните му от болка и страх очички, с потното му лице. Пет пари не давах за него. Той беше убиец, садист.
Излязох от стаята с рибките. Вратата на спалнята още беше затворена. Слязох в хола и завъртях ръчката на телефона.
— Тук е домът на Уолъс в Уестпорт — казах. — Стана нещастен случай. Трябва ни лекар и ще се наложи да извикаме полиция. С какво можете да ни помогнете?
— Ще се опитам да ви намеря лекар, господин Уолъс — рече телефонистката. — Но може би ще се
