наложи да почакате. В Уестпорт има шериф. Ще ви свърши ли работа?
— Вероятно — рекох аз, благодарих й и окачих слушалката. И провинциалните телефони си имат добрите страни.
Запалих нова цигара и седнах в един от люлеещите се столове на верандата. След малко чух стъпки и госпожа Сайп излезе от къщата. Постоя за миг, загледана към склона на хълма, сетне седна на стола до мен. Сухите й очи ме гледаха внимателно.
— Сигурно сте детектив — промълви бавно, неуверено.
— Да, представлявам дружеството, което е застраховало перлите на Лиандър.
Тя насочи поглед в далечината.
— Мислех, че тук ще намери спокойствие, че никой няма да го тревожи повече, че това място ще му бъде като убежище.
— Не е трябвало да се опитва да запази перлите.
Извърна към мен глава, този път бързо. По лице то й се изписа първо недоумение, после страх.
Бръкнах в джоба, извадих смачканата кърпа и я разгърнах в дланта й. Те лежаха една до друга върху белия плат, убийства за двеста хилядарки.
— Можел е да има своето убежище — рекох, — никой не е искал да му го отнеме. Но това не го е задоволило.
Огледа перлите бавно, неспособна да откъсне поглед. Сетне устните й потрепнаха. Гласът й пресипна.
— Горкият Уоли! Значи все пак ги намерихте. Умен човек сте. Той уби десетки рибки, докато овладее този номер.
Погледна ме в очите. Дълбоко в нейните се беше затаило леко учудване.
— Винаги към се противила на тази идея — продължи тя. — Помните ли библейската притча за изкупителния козел?
Поклатих глава.
— За животното, върху което стоварили всички човешки грехове, а после го пропъдили в пустинята. Рибките бяха неговата изкупителна жертва.
Усмихна ми се. Не отговорих на усмивката й.
— Виждате ли — унесено заговори тя, — някога той е имал перлите, истинските, и смятал, че след като толкова е изстрадал, те вече му принадлежат. Но дори и да ги беше намерил отново, нямаше да може да се възползва от тях. Докато е бил в затвора, някакъв ориентир, изглежда, се изместил и той така и не успя да намери мястото в Айдахо, където са били заровени.
Леден показалец запъпли нагоре-надолу по гърба ми. Отворих уста и нечий глас, вероятно моят, произнесе:
— Ъ?
Тя протегна пръст и докосна една от перлите. Все още ги държах в протегнатата си длан, сякаш ръката ми беше етажерка, закована за стената.
— Така че той купи тези — продължи тя — в Сиатъл. Кухи са, вътре има бял восък. Не помня вече как се нарича този вид обработка. Изглеждат много хубави. Разбира се, никога не съм виждала истински ценни перли.
— За какво са му били? — изграчих аз.
— Не разбирате ли? Те бяха неговият грях. Трябваше да ги скрие в пустинята, в тази пустиня тук. Скри ги в рибките. И знаете ли… — Тя се наведе към мен, очите й заблестяха. Говореше много бавно, много убедително. — Понякога си мисля, че напоследък, от година и нещо, той всъщност взе да вярва, че крие истинските перли. Това говори ли ви нещо?
Наведох очи към перлите. После бавно ги стиснах в юмрук заедно с кърпата.
— Аз съм проста душа, госпожо Сайп — рекох. — Вашата притча за изкупителния козел ми идва малко в повече. Бих казал, че мъжът ви просто се е мъчил да се самозалъже… като всеки нормален човек, загубил играта.
Тя отново се усмихна. Беше хубава, когато се усмихваше. Сетне сви рамене, съвсем леко.
— Разбира се, за вас нещата изглеждат така. Но за мен… — Разпери безпомощно ръце. — Е, какво пък, сега това няма никакво значение. Мога ли да ги задържа за спомен?
— Да ги задържите?
— Перлите, ментарджийските перли. Нали не…
Изправих се. Стар открит форд пъшкаше нагоре по хълма. На жилетката на седналия в него мъж блестеше голяма звезда. Шумът от двигателя напомняше на стара, плешива, разгневена маймуна в зоологическата градина.
Госпожа Сайп стоеше до мен с протегната ръка и с плах, умолителен израз на лицето. Усмихнах й се широко, с внезапна ярост.
— Да, доста добре играхте до един момент. За малко да се хвана. Ледени тръпки ме побиха, госпожо! Но вие ми помогнахте. „Ментарджийски“ не ви отива. С колта действахте бързо и някак безмилостно. Но най- вече последните думи на Сайп развалиха всичко. „Воалите, Хати, черните воали.“ Нямаше да си прави труда, ако перлите бяха фалшиви. А и не беше такъв глупак, че чак толкова да се самозалъгва.
Прибрах двайсет и петте хиляди долара в джоба на жилетката си. Дванайсет и петстотин за мен и още толкова за Кати Хорн. Представях си очите й, когато й занеса чека и когато го депонира в банката, за да чака Джони да излезе от затвора.
Фордът спря зад другите коли. Мъжът, който шофираше, се изплю встрани, дръпна ръчната спирачка и прекрачи вратата, без да я отваря. Едър мъжага с навити ръкави на ризата. Слязох по стъпалата да го посрещна.
Информация за текста
© 1936 Реймънд Чандлър
Raymond Chandler
Goldfish, 1936
Сканиране и разпознаване: nextvasko, 2008
Редакция: BHorse, 2008
Издание:
Реймънд Чандлър. Пълна колекция разкази, том 4
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9503]
Последна редакция: 2008-11-18 14:30:00
