2
Чувах го как ходи из стаята, докато се бръснех, но не и след като влязох под душа, естествено. Когато излязох, от него нямаше и следа. Зашляпах бос по пода и надникнах в кухненския бокс. Не беше там. Метнах си набързо хавлията, отворих входната врата и надникнах в коридора. Беше празен, като изключим новите сгънати вестници, подпрени на затворените врати, и разносвача на мляко, който тъкмо се канеше да слиза по задното стълбище с телената си кошница с бутилки.
— Ей! — подвикнах на млекаря. — Да си видял някой да излиза оттук? Да е минал покрай теб?
Той се извърна към мен откъм ъгъла и отвори уста. Беше хубаво момче с едри бели зъби. Спомням си добре зъбите, защото гледах право в тях, когато чух изстрелите. Не бяха нито много близо, нито особено далече. В задната част на жилищната сграда или при гаражите, в уличката. Два бързи, гръмки изстрела, последвани от автоматичен откос. Пет, шест картечни изстрела, колкото му трябват на опитен стрелец. После ревът на отдалечаваща се кола.
Млекарят затвори уста, все едно бе на повдигач. Очите му, втренчени в мен, бяха огромни и празни. Сетне изключително внимателно постави бутилките на най-горното стъпало и се облегна на стената.
— Прозвуча като изстрели — каза.
Всичко продължи две-три секунди, а ми се стори половин час. Прибрах се и набързо се облякох, грабнах ключовете от скрина и се втурнах в коридора. Беше все още празен, нямаше го дори млекарят. Някъде наблизо заглъхваше сирена. Плешива глава с видим махмурлук надзърна от една врата и изсумтя. Спуснах се по задното стълбище.
В коридора долу се мотаеха двама-трима души. Излязох през задната врата. Гаражите бяха в две редици една срещу друга, разделени от циментирано пространство, и още две редици в дъното с място да се излезе на уличката. Две деца се прехвърляха през оградата през три къщи оттук.
Лари Бацел лежеше по лице, шапката му на един метър от главата, едната ръка разперена встрани на трийсетина сантиметра от голям черен автоматичен пистолет. Глезените му бяха кръстосани, сякаш се е извъртял при падането. Кръвта бликаше отстрани по лицето му, по русата коса, особено по врата му. Обилна бе и върху циментирания двор.
Двама полицаи от радиоколата, разносвачът на мляко и мъж в кафяв пуловер и работен гащеризон без предна платка се бяха надвесили над него. Оня с гащеризона беше портиерът.
Приближих се почти в момента, в който двете деца прехвърлиха оградата и тупнаха в двора. Млекарят ме изгледа с особено, напрегнато изражение. Единият полицай се изправи и попита:
— Някой от вас да го познава? Половината от лицето му е още цяла.
Не гледаше към мен. Млекарят поклати глава и продължи да ми хвърля коси погледи. Портиерът рече:
— Не е от нашите наематели. Може да е бил на гости. Макар че е доста раничко за посещения, ако питате мен.
— Облечен е официално. Ти познаваш въшкарника си по-добре от мен — каза ченгето многозначително и извади бележник.
Вторият полицай също се изправи, поклати глава и тръгна към къщата, а портиерът изтича до него.
Полицаят с тефтера ме посочи с палец и строго изрече:
— Ти довтаса пръв след тези двамата. Ще кажеш ли нещо?
Погледнах млекаря. Лари Бацел не би възразил, а човек трябва да си пази хляба. Пък и историята не беше за пред патрулни ченгета.
— Просто чух изстрелите и дотърчах — обясних. Ченгето прие отговора ми. Млекарят вдигна очи към надвисналото сиво небе и не продума.
След малко се прибрах и довърших обличането си. Когато вдигнах от масата до прозореца шапката, легнала до бутилката шотландско уиски, открих миниатюрна розичка върху надраскано листче. На бележката пишеше:
„Ти си свестен човек, но мисля, че е редно да си свърша работата сам. Ако някога ти се удаде възможност, предай розата на Мона.
Пъхнах и двете в портфейла си и се подкрепих с една чашка.
3
Същия ден към три часа следобед стоях във фоайето на имението на генерал Уинслоу и чаках икономът да се върне. По-голямата част от времето бях прекарал в не ходене до кантората и апартамента и в избягване на ченгетата от отдел „Убийства“. Бях наясно — въпрос на часове е кога ще се наложи да изплюя каквото знаех, но преди това исках да се видя с генерал Дейд Уинслоу, което не беше никак лесно.
Навсякъде около мен висяха маслени картини, най-вече портрети. Имаше две-три статуи и няколко потъмнели от времето рицарски доспехи върху поставки от тъмно дърво. Високо над необятната мраморна камина бяха окачени две надупчени от куршуми или проядени от молци кавалерийски триъгълни знаменца, кръстосани зад стъклена витрина, а под тях висеше маслен портрет на слаб, напет мъж с черна брада, провиснали мустаци и пълна бойна униформа горе-долу от времето на Мексиканската война от 1848 година. Вероятно е бащата на генерал Дейд Уинслоу. Самият генерал, колкото и да бе античен, нямаше начин да е толкова стар.
В този момент се върна икономът и обяви, че генерал Уинслоу се намирал в парника с орхидеите и бих ли го последвал, ако обичам.
Минахме през портална врата в дъното на вестибюла, прекосихме зелената площ и стигнахме просторен остъклен павилион на доста голямо разстояние от гаражите. Икономът отвори вратата към нещо като преддверие, затвори, щом влязох, и тутакси ме лъхна горещина. Тогава отвори вътрешна врата и стана много горещо.
Въздухът се стелеше като пара. Стените и таванът на оранжерията бяха покрити с капки вода, които току падаха. В полумрака огромни тропически растения бяха разперили във всички посоки цветове и клони, а уханията им опияняваха почти колкото алкохолни изпарения.
Икономът, стар, слаб, изключително изправен и беловлас, отстраняваше клоните от пътя ми и така стигнахме до свободно пространство в средата на парника. Върху шестоъгълни каменни плочи беше застлан голям червеникав турски килим. Насред килима в инвалидна количка седеше много стар мъж, увит в пътническо одеяло, и следеше нашето приближаване.
Нищо не живееше върху лицето му освен очите. Черни очи, дълбоки, лъскави, недосегаеми. Останалата част от лицето бе оловна маска на смъртта, хлътнали слепоочия, остър нос, щръкнали уши, уста като тънък бял прорез. Беше увит отчасти в червеникав, много опърпан хавлиен халат и отчасти в одеялото. По черепа му бяха разпръснати няколко пухчета бяла коса.
— Господин Кармади, генерале — съобщи икономът. Старият ме загледа втренчено. След малко остър, сприхав глас нареди:
— Дай стол на господин Кармади.
Икономът довлече плетен стол и аз седнах. Шапката си поставих на пода. Икономът я вдигна.
— Коняк? — предложи генералът.
— Как предпочитате коняка, сър?
— Всякак — отвърнах.
Той изсумтя. Икономът се оттегли. Генералът ме изпиваше с немигащи очи. Пак изсумтя.
— Винаги го пия с шампанско — заяви. — Една трета коняк, останалото шампанско. Шампанското студено като лютата зима при Вали Фордж. По-студено, стига да е възможно.
Откъм него се разнесе звук, който може и да беше кикот.
— Не съм участвал при Вали Фордж през 1777 година — поясни. — Не съм чак толкоз стар. Можете да
