соната на Вебер… В нашите среди популярността трябва малко да наранява. Иначе никой не хваща вяра.
Малъри вдигна кафявия плик от коляното си и стана. Направи крачка към Ронда Фар и пусна плика в скута й.
— Ето ти ги — струват ти пет хилядарки.
Ронда Фар се облегна назад и кръстоса нефритенозелените си крака. Зелена пантофка се изниза от голото й ходило и тупна на килима, кафявият плик падна до нея. Не се помръдна да вдигне нито едното, нито другото.
— Защо? — попита тя.
— Аз съм делови човек, кукло. Работата ми се заплаща. Ландри не ми плати. Цената беше пет хилядарки. Цената за него, а сега за теб.
Тя го погледна почти небрежно с кротки сини като метличина очи.
— Няма да стане… изнудвачо. Казах ти още в „Боливар“. Много ти благодаря, но парите си харча както аз намеря за добре.
— Може пък изведнъж да решиш, че ти предлагам доста целесъобразен начин да похарчиш част от тях — заяви Малъри.
Наведе се през нея, взе уискито й и отпи. Като върна чашата на мястото й, за миг побарабани по стъклото с два нокътя. Малка, стисната усмивка сбърчи ъглите на устните му. Запали цигара и хвърли клечката кибрит в саксия със зюмбюл.
— Шофьорът на Ландри се е разприказвал, разбира се — започна той бавно. — Приятелите на Ландри искат да се срещнат с мен. Искат да знаят как е бил очистен Ландри в Уестууд. Ченгетата също ще се доберат до мен скоро. Все някой ще им подскаже. Снощи присъствах на четири убийства и естествено няма да поема вината за тях. Така че вероятно ще изпея цялата история. Ченгетата ще ти осигурят страхотно присъствие в медиите, кукло. Приятелите на Ландри… знам ли какво ще ти направят. Нещо, от което доста ще те боли, предполагам.
Ронда Фар скочи, напипвайки с пръсти зелената пантофка, за да я нахлузи. Очите й се бяха разширили и гледаха уплашено.
— Ще ме… изтъргуваш? — дишаше тя учестено.
Малъри се изсмя. Очите му блестяха със студен пламък. Загледа се в светлото петно на пода под един от лампионите.
— Че от какъв зор да те защитавам? — запита той с отегчен глас. — Нищо не ти дължа. А ти си твърде стисната, за да ме наемеш. Не водя статистика, но сама знаеш колко си падат по такива като мен в съда. А за приятелите на Ландри съм просто гаден плевел, заради който е бил убит един добър човек. За Бога, защо да поемам риск за отрепка като теб?
Малъри гневно изпръхтя. Загорялата кожа на бузите му се покри с червени петна.
Ронда Фар остана неподвижна за миг, после бавно заклати глава.
— Няма да стане, изнудвачо… няма да стане. — Гласът й бе тих и уморен, но брадичката й бе вирната смело и упорито.
Малъри си взе шапката.
— Голяма работа си — захили се той. — Исусе! Оказа се трудно да се спогодиш с филмова актриса от Холивуд!
После внезапно се наведе, сложи лявата си ръка на тила й и я целуна силно по устата. Прокара върховете на пръстите си по бузата й.
— Готино хлапе си ти… в известен смисъл — отбеляза той. — И обещаваща лъжкиня. Само обещаваща. Не си фалшифицирала никакви писма, скъпа. Аткинсън никога не би се хванал на такъв номер.
Ронда Фар се наведе, грабна кафявия плик от пода, бръкна вътре и извади няколко ситно изписани сиви страници, с необрязани краища и неясни златни монограми. Втренчи се в тях с потрепващи ноздри.
— Ще ти изпратя парите — бавно процеди тя.
Малъри хвана брадичката й и бутна главата й назад.
— Майтапех те бе, кукло — призна той с нежен глас.
— Имам този лош навик. Но в тия писма има две странни неща. Първо, нямат пликове и по нищо не личи до кого са били написани — по нищичко. И второ, намерих ги в джоба на Ландри, след като го застреляха.
Кимна и се обърна да си върви.
— Чакай! — остро извика Ронда Фар. В гласа й изведнъж прозвуча ужас.
— Взе да се косиш, след като вече всичко свърши. Пийни да се успокоиш.
Тръгна към вратата, насред стаята обърна глава.
— Трябва да вървя. Имам среща с една голяма клечка… Изпрати ми цветя. Диви сини цветя, като очите ти.
Мина под арката. Отвори се врата и тежко се затвори. Ронда Фар дълго седя неподвижно.
8
Във въздуха се стелеше цигарен дим. Група хора във вечерни облекла стояха с по чаша коктейл в ръка в отделено със завеси преддверие към игралните зали. Отвъд завесите се виждаше ярка светлина, която осветяваше единия край на маса с ролетка.
Малъри облегна лакти на бара — барманът остави две млади жени в официални рокли и плъзна бяла хавлиена кърпа по полираното дърво към новия си клиент.
— Какво да бъде, шефе?
— Малка бира — поръча си Малъри.
Барманът му я подаде с усмивка и се върна при двете момичета. Малъри отпи глътчица от бирата и направи кисела физиономия, после погледна в дългото огледало, покриващо стената зад бара, леко наклонено напред така, че в него се виждаше подът чак до далечната стена. Врата се отвори и в помещението влезе мъж във вечерно облекло. Погледът му срещна очите на Малъри в огледалото, кимна и тръгна към него.
— Казвам се Мардон — представи се той.
— Благодаря ви, че дойдохте.- Имаше тих дрезгав глас, глас на дебел мъж, но не беше дебел.
— Това не е светско посещение — напомни Малъри.
— Да се качим в офиса ми — предложи Мардон.
Малъри отпи още малко от бирата, направи още една кисела физиономия и плъзна чашата по бара надалеч от себе си. Излязоха през вратата, минаха по покритото с килим стълбище, което малко по-нагоре се срещаше с друго. На площадката се лееше светлина от отворена врата. Влязоха през нея.
Стаята по-рано явно е била спалня и не бяха положени кой знае какви усилия, за да бъде превърната в кабинет. Стените бяха сиви, имаше две-три гравюри в тесни рамки, огромна кантонерка, добър сейф, столове. На бюро от орехово дърво стоеше нощна лампа с пергаментов абажур. Светлорус мъж седеше в единия ъгъл на бюрото и полюляваше кръстосания си крак. На главата си носеше мека шапка с весела лента.
— Добре, Хенри. Сега имам малко работа.
Русият стана от бюрото, прозя се, сложи ръка на устата си с превзета извивка в китката. На един от пръстите му имаше голям диамант. Погледна Малъри, усмихна се, бавно излезе от стаята и затвори вратата след себе си.
Мардон седна в тапициран със синя кожа въртящ се стол. Запали тънка пура и бутна кутията по плота на бюрото. Малъри се настани на стол в края на бюрото, между вратата и два отворени прозореца. Имаше и друга врата, но пред нея стоеше сейфът. Запали цигара и каза:
— Ландри ми дължи пари. Пет хиляди. Да знаете някой, който иска да ги плати?
Мардон отпусна кафявите си ръце върху облегалките на стола и се залюля напред-назад.
— За това не сме говорили.
— Добре — съгласи се Малъри. — А за какво говорихме?
Мардон присви очи.
