свод на трапезарията към входната врата на бунгалото. Бавно се надигна — едър, груб мъж с разпиляна побеляла коса и голям нос.
В дневната отвъд свода върху дивана лежеше слабо русо момиче и четеше списание под лампа със скъсан червен абажур. Беше хубаво, но прекалено бледо, а тънките извити вежди придаваха на лицето му стреснато изражение. Момичето остави списанието, залюля крака, свали ги на пода и погледна към Айрънхед Туми с остър, внезапно появил се уплах в очите. Туми безмълвно направи знак с палец.
Русокосата стана и много бързо мина под свода, влезе в трапезарията през люлеещата се врата. Бавно я задържа след себе си, за да не вдига никакъв шум.
Звънецът прозвуча отново, по-продължително. Туми пъхна краката си, обути в бели чорапи, в меки платнени чехли, окачи очила на носа си и взе пистолет от стола зад себе си. Вдигна измачкан вестник от пода и го нагласи пред пистолета, който държеше с лявата ръка. Без да бърза, пристъпи към входната врата.
Прозяваше се, докато я отваряше, и с дремливи очи се взираше през очилата към високия мъж, застанал под малкия навес на предната веранда.
— Хайде — произнесе с досада. — Казвай.
— Аз съм полицай — рече Делагера. — Искам да говоря със Стела Ла Мот.
Айрънхед Туми препречи с ръка като дънер за коледно огнище вратата и се облегна с цялата си тежест на нея. Изражението му си остана отегчено.
— Сбъркал си къщата, ченге. Тук няма женски.
— Ще вляза да поогледам — съобщи Делагера.
— Ще се огледаш друг път! — весело отвърна Туми.
Делагера много плавно и бързо измъкна пистолета от джоба си и с все сила цапна с него ръката на Туми. Вестникът и големият револвер тупнаха на пода пред входа. Лицето на Туми поизгуби отегченото изражение.
— Стар номер — подхвърли Делагера. — Да влизаме.
Туми затръска лявата си ръка, свали дясната от рамката на вратата и силно замахна към брадичката на Делагера. Той се отмести с десетина сантиметра. Намръщи се и издаде неодобрително възклицание.
Туми се метна към него. Делагера отстъпи странично и с пистолета фрасна голямата побеляла глава. Туми се приземи по корем през прага, наполовина навътре, наполовина навън. Изпръхтя, разпери ръце за опора и понечи да се надигне, все едно нищо не го е удряло.
Делагера изрита пистолета му по-надалеч. В къщата тихо изскърца люлееща се врата. Туми се заизправя на едно коляно, когато Делагера погледна по посока на шума. Замахна към корема му и го удари. Полицаят изръмжа и отново го фрасна по темето, силно. Туми тръсна глава и изгрухтя:
— Само си губиш времето, като ме халосваш по чайника, малкия.
Гмурна се странично, докопа крака на полицая, рязко го дръпна. Делагера се стовари върху дъските на верандата и препречи вратата. Главата му се удари в ръба и се замая.
Слабата блондинка се втурна през свода с автоматично пистолетче в ръка. Насочи го към Делагера, изричайки с бяс в гласа:
— Хвърли го, мамка ти!
Делагера тръсна глава, понечи да каже нещо, после дъхът му секна, защото Туми бе стиснал здраво зъби и с такава сила му заизвива крака, все едно бе сам на този свят с него, а кракът си беше негов и можеше да го прави каквото му скимне.
Главата на Делагера отново се отметна назад и лицето му побеля. Устата му се изкриви в рязка гримаса на болка. Надигна се с пръхтене, сграбчи косата на Туми с лявата ръка, изтегли едрата глава нагоре, докато се показа брадичката, напрегната от усилие. Полицаят заби дулото на пистолета си в кожата му.
Туми омекна — инертна маса. Падна направо на краката му и го прикова към пода. Делагера не бе в състояние да помръдне. Подпираше се върху дъските с дясната си ръка и се опитваше да попречи на тежестта на Туми да го размаже. Не можеше да вдигне ръката с пистолета. Блондинката беше вече съвсем близо, с широко отворени очи, с побеляло от ярост лице. Делагера омаломощено се обади:
— Не ставай глупава, Стела. Джоуи…
Лицето на блондинката бе изгубило човешкия си облик. Очите й също не бяха човешки, с малки като връхчета на топлийки зеници, с особени, мътни отблясъци.
— Ченгета! — изкрещя тя истерично. — Ченгета! Господи, как мразя ченгета!
Пистолетът в ръката й избумтя оглушително. Ехото изпълни стаята, литна през отворената входна врата и умря в дървената ограда на отсрещната страна на улицата.
Остър като тояга удар улучи мъжа в лявата част на главата. Тя се изпълни с болка. Блесна светлина — ослепителна бяла светлина, която облада света. После настана мрак. Той падна беззвучно в бездънната чернота.
12
Светлината се върна като червена мъгла пред очите му. Силна горчива болка разтърси отвътре главата, лицето му и заскърца между зъбите. Езикът му беше тежък и надебелен, когато се опита да го помръдне. Насили се да раздвижи ръце, толкова далечни, изобщо не бяха негови.
Тогава отвори очи и червената мъгла се отдръпна, отстъпи място на нечие лице. Беше широко, много близо до неговото, грамадно лице. Тлъсто, с гладки синкави бузи, с пура, увита в ярък бандерол, и ухилена дебелобърнеста уста. Лицето се изкикоти. Делагера пак затвори очи и болката го заплиска с вълните си, потопи го навътре. Изгуби съзнание.
Минаха секунди или години. Отново съгледа лицето. Чу плътен глас:
— Е, пак се върна при нас. Това момче е бая яко.
Лицето се доближи, запаленият край на пурата мъждукаше като ярка черешка. Делагера се закашля, раздиран от спазми, задушен от пушека. Слепоочието му сякаш избухна и се разцепи. Усети как свежа кръв шурна отстрани по скулата му, загъделичка кожата, а сетне се застича по коравата засъхнала кръв, спекла се вече върху лицето му.
— Така му се пада — произнесе плътният глас.
Втори глас с лек южняшки акцент каза нещо спокойно и нецензурно. Голямото лице се извъртя към гласа, оголило зъби.
В същия миг Делагера дойде на себе си. Ясно видя стаята, съзря четирима в нея. Едрото лице беше на Големия Джон Мастърс.
Слабото русо момиче се беше настанило в единия край на дивана и се взираше в пода с упоено изражение, ръцете й бяха като сковани, китките бе заровила отзад във възглавниците.
Дейв Ейдж беше подпрял дългото си мършаво тяло на стената до скрития зад пердета прозорец. По клиновидното му лице бе изписана досада. Началникът на полицията Дру седеше в другия край на дивана, под лампата със скъсания абажур. Светлината превръщаше косата му в сребро. Сините му очи бяха много ярки, особено напрегнати.
В ръката на Големия Джон Мастърс лъщеше пистолет. Делагера премига срещу него, понечи да се надигне. Силна ръка го блъсна в гърдите, рязко го върна назад. Спазъм за повръщане го разтърси като вълна. Плътният глас изрече остро:
— Кротко, ченге! Достатъчно се позабавлява. Сега е наш ред.
Делагера облиза устни.
— Дайте ми вода — промърмори.
Дейв Ейдж се отлепи от стената и мина през свода в трапезарията. Върна се с чаша и я опря в устните на Делагера. Той отпи жадно.
— Харесва ни твоята твърдост, ченге. Само дето не я използваш както трябва. Явно не разбираш от намек. Толкоз по-зле. Това те изважда от играта. Нали разбираш?
Русокосата обърна глава и се загледа в Делагера с натежали очи, после пак ги извърна. Ейдж зае предишното си място до стената. Дру взе да поглажда лицето си с бързи, нервни пръсти, все едно разкървавената глава на Делагера му предаваше болката си.
— Убийството ми само ще те обеси на по-висок клон, Мастърс — бавно произнесе Делагера. — Който се
