стиснаха мундщука на лулата.
— Слушам те, Джоуи. Ще ти платя, ако си заслужава. Но гледай да си струва — изрече тихо и особено мрачно.
Дребното човече се обърна на една страна и подпря глава на лакътя си.
— Знаеш ли кое е момичето, снимано с Имлей сред разхвърляно спално бельо?
— Знам я по име — рече Делагера с равен глас. — Не съм виждал снимките.
— Стела Ла Мот е измислено име. Истинското е Стела Чил, по-малката ми сестра.
Делагера сплете ръце върху облегалката на стола.
— Дотук добре — отбеляза. — Продължавай.
— Тя го вкара в капана, ченге. Заради няколко грама хероин от едно филипинче с дръпнати очи.
— Филипинче?
Делагера произнесе думата бързо, остро. Лицето му се стегна.
— Ъхъ. Едно такова ситно, с кафеникава кожа. Хубавец, все издокаран ходи. Търгува с наркотици. Чернилка проклета. Торибо се казва. Викат му Горещия хлапак. Живееше в апартамента срещу Стела. Той я зариби с хероина. После я обработи, за да вкара Имлей в капана. Сипала приспивателно в питието на Имлей и той сдал багажа. Тогава тя вкарала филипинчето в стаята да направи снимките. Хитро, а? След което, нали си е жена, започнаха угризенията, та изплю всичко пред мен и Макс.
Делагера кимна безмълвно, почти неподвижен. Дребният се усмихна рязко и оголи ситни зъби.
— И какво правя аз? Ами тръгнах по петите на филипинчето. Станах негова сянка, ченге. И не щеш ли, проследих го до апартамента на Дейв Ейдж на най-горния етаж на „Вандом“… Кажи сега, не си ли заслужава стотачката?
Делагера кимна бавно, изтръска малко пепел в шепата си и я издуха.
— Кой друг знае?
— Макс. Той ще потвърди, ако се отнесеш с него както трябва. Само че не ще да има вземане-даване с тази история. Не си пада по игрички. Бутна на Стела пари да се махне от града и приключи. Защото ония не си поплюват.
— Макс не би могъл да знае докъде си проследил филипинеца, Джоуи.
Малкият рязко седна в леглото, спусна крака на пода. Намуси се.
— Не те будалкам, ченге. Никога не съм те пързалял.
— Вярвам ти, Джоуи — бавно изрече Делагера. — Но искам повече доказателства. Какво мислиш по въпроса?
Дребният изпръхтя.
— Ами че то ще ти избоде очите. Или филипинчето е работило за Мастърс и Ейдж отпреди, или се е свързало с тях, след като е нащракало снимките. Тогава Мар ги докопва и ако питаш мен, няма начин да попаднат у него без тяхно знание и разрешение. Имлей беше кандидат за съдия с бюлетината на Мастърс и Ейдж. Техен негодник е, но пак си остава негодник. Много пие и е кибритлия. Всички го знаят.
Очите на Делагера леко засвяткаха. Останалата част от лицето му бе като издялкана от дърво. Лулата в устата беше неподвижна, като застинала в цимент. Джоуи продължи с все същата остра усмивчица:
— И значи раздават картите за голямата игра. Пробутват на Мар снимките, без да е наясно откъде са се появили. Тогава подмятат на Имлей у кого са, какво има на тях и че Мар ще се опита да ги притисне. Как ще постъпи такъв като Имлей? Ами ще хукне на лов, ченге, а Големия Джон Мастърс и другарчето му ще излапат патиците.
— Или еленското — разсеяно подметна Делагера.
— Ъ? Кажи де, струва ли си цената?
Делагера се пресегна за портфейла си, изтръска от него парите, преброи няколко банкноти върху коляното си. Сви ги на плътен фишек и ги подхвърли върху леглото.
— Искам да ме свържеш със Стела, Джоуи. Какво ще кажеш?
Дребният пъхна парите в джобчето на ризата си и поклати глава.
— И дума да не става. Можеш пак да потърсиш Макс. Но ако питаш мен, напуснала е града и аз ей сега ще я последвам, щом се омангизих. Защото, както вече споменах, тия момчета не галят с перце… а може и да не съм бил толкова добър в проследяването… защото и мен ме следи някакъв по петите. — Той стана, прозя се и додаде: — Чашка джин?
Делагера поклати глава, проследи дребния, който отиде до тоалетната масичка, взе шишето, наля си солидна доза във водна чаша и започна да пие.
Стъклото на прозореца издрънча. Чу се звук като от небрежно шляпване с ръкавица. Малко стъкълце се отрони върху голия дъсчен под до килима, почти в краката на Джоуи Чил.
Дребното човече остана съвсем неподвижно две или три секунди. После чашата падна от ръката му, подскочи и се търколи до стената. Сетне поддадоха краката му. Рухна на една страна и бавно се преобърна по гръб.
Кръв потече мързеливо по бузата му от дупка над лявото око. След това се застича по-бързо. Дупката се уголеми, стана червена. Очите на Джоуи Чил се впериха празни в тавана, все едно всичко това вече не го засягаше.
Делагера бавно се плъзна от стола и коленичи на четири крака. Запълзя покрай леглото, стената с прозореца, пресегна се оттам и бръкна в ризата на Джоуи. Подържа пръсти до сърцето му, махна ги оттам и поклати глава. Наведе се съвсем ниско, свали си шапката и много предпазливо надникна, докато вече виждаше над долния перваз на прозореца.
Съгледа високата глуха стена на отсрещния склад. По нея много високо имаше няколко прозореца, нито един от тях осветен. Делагера наведе глава, мърморейки тихо под нос:
— Явно със заглушител. Добър стрелец.
Ръката му се протегна напред неуверено и извади фишека банкноти от ризата на Джоуи Чил. Върна се покрай стената до вратата, все така на четири крака, пресегна се и извади ключа. Отвори я, изправи се и светкавично мина през нея. Заключи от външната страна.
Прекоси мръсния коридор и се спусна по стълбите от четвъртия етаж до фоайето. Беше празно. Имаше рецепция със звънец, но нямаше жива душа. Застана до дебелото стъкло на изходната врата и погледна към отсрещния край на улицата към паянтовия пансион, където двама старци се полюляваха на столовете си върху верандата и пушеха. Имаха умиротворен вид. Наблюдава ги минута-две.
Излезе, хвърли остри погледи нагоре и надолу по улицата, подмина редица паркирани коли, стигна до ъгъла. След две преки спря такси и се върна в билярдната зала на Столс на „Нютън стрийт“.
Сега залата беше ярко осветена. Топки тракаха и се завъртаха, играчи влизаха и излизаха от гъсти кълба цигарен дим. Делагера се огледа, после се приближи до кръглоликия мъж, седнал на висока табуретка до касов апарат.
— Ти ли си Столс?
Кръглоликият кимна.
— Къде отиде Макс Чил?
— Отдавна тръгна, приятел. Играта беше само до сто точки. Сигурно се е прибрал.
— Къде?
Кръглоликият му хвърли светкавичен поглед, който бързо изгасна.
— Откъде да знам.
Делагера вдигна ръка към джоба, в който носеше полицейската си значка. И пак я отпусна, като се опитваше да не го върши прекалено бързо. Кръглоликият се ухили широко.
— Ченге, а? О’кей, живее в „Мансфийлд“, на три преки западно от „Гранд“.
10
Серафино Торибо — хубавият филипинец с елегантно скроения бежов костюм — прибра от тезгяха на пощата две монети от по десет цента и три по един и се усмихна на скучаещата блондинка, която го обслужи.
— Нали веднага ще я изпратиш, сладурче?
Тя ледено изгледа посланието.
