вежди.
— Защо се учудваш? Те му дават мотив, а пистолетът в ръката на Мар праща по дяволите предумишленото убийство.
— Добре разсъждаваш, Пийт.
Делагера пристъпи към прозорчето и се загледа навън. След малко Маркъс тъжно добави:
— Напоследък не съм се преработил, испанецо.
Делагера бавно се извърна, отиде до него, застана съвсем близо и сведе поглед.
— Не се ядосвай, момчето ми. Ти си мой партньор, а аз съм нарочен в управлението за човек на Мар. Затова и ти си патиш покрай мен. Стоиш и бездействаш, докато мен ме пратиха до езерото Пума само за да ми подхвърлят убита кошута отзад в колата, та да ме спипа лесничеят.
Маркъс бавно се надигна и сви юмруци, притиснати до хълбоците. Забулените му сиви очи се отвориха много широко. Ноздрите на големия му нос побеляха.
— Никой тук не би стигнал чак дотам, Сам.
Делагера поклати глава.
— И аз така смятам. Но биха могли да им намекнат нещо, за да ме изпратят горе. А някой извън управлението би свършил останалата работа.
Пийт Маркъс отново седна. Взе една от стреличките и ожесточено я метна по кръглата сламена възглавничка. Стреличката се заби, затрептя, счупи се и звънна на пода.
— Слушай — каза с удебелен глас, без да вдига поглед, — за мен това е просто служба. Все още. Начин да си изкарвам хляба. Не храня като теб никакви идеали за полицейската работа. Само една дума, и ще забия значката в задника на стария.
Делагера се наведе и го ръгна в ребрата.
— Не се впрягай, ченге. Хрумна ми нещо. Прибери се у дома и си налей чашка.
Отвори вратата и бързо излезе, прекоси коридора с облицовани в мрамор стени до преддверие с три врати. На средната пишеше:
Делагера мина в малка приемна, преградена с обикновен парапет. Зад него седеше стенограф, който вдигна очи и кимна към вътрешната врата. Делагера отвори вратичката в парапета и почука на вратата, после влезе.
В просторния кабинет имаше двама души. Началникът на детективите Тод Макким, седнал зад масивно писалище, погледна към Делагера, докато онзи пристъпваше в стаята. Беше едър, отпуснат мъж, натежал от годините. Имаше продълговато, сприхаво, меланхолично лице. Едното му око леко кривеше.
Мъжът, който седеше в стола със заоблена облегалка в противоположния край на писалището, беше облечен контешки, носеше и гети. До него върху друг стол бяха положени перленосива шапка, сиви ръкавици и абаносово бастунче. Имаше гъста грива от мека бяла коса и хубаво, опустошено от разгулен живот розово лице, поддържано от постоянни масажи. Усмихна се на Делагера. Видът му бе леко ироничен, насмешлив. Пушеше цигара с дълго кехлибарено цигаре.
Делагера седна срещу Макким. После хвърли бърз поглед на беловласия мъж и поздрави:
— Добър вечер, господин полицейски началник.
Дру, градският полицейски началник, кимна небрежно, нищо не каза.
Макким се наклони напред, сключи плоски, с изгризани нокти пръсти върху лъскавото бюро.
— Доста време ти трябваше да се появиш и докладваш. Откри ли нещо?
Делагера го загледа с безизразни, втренчени очи.
— Не бях изпратен да открия нещо… освен може би убита кошута отзад в колата си.
Лицето на Макким не се промени. Нито мускулче не трепна по него. Дру прокара розов маникюриран нокът по гърлото си и изцъка остро с език и зъби.
— Това не са шегички за пред началство, младежо.
Делагера продължи да гледа Макким и да чака. Макким заговори бавно, тъжно:
— Досието ти е отлично, Делагера. Дядо ти беше един от най-добрите шерифи, които окръгът изобщо е имал. Днес ти хвърли доста кал върху името му. Обвинен си в нарушаване на ловните закони, в съпротива на лесничей от окръг Толука по време на изпълнение на служебните му задължения и осуетяване на арест. Какво ще кажеш в тази връзка?
— Има ли официално предявено обвинение? — попита монотонно Делагера. Макким бавно поклати глава.
— Обвинението е вътрешноведомствено. Не е подадено официално оплакване. Поради липса на доказателства, ако питаш мен. — И се усмихна сухо, невесело. Делагера тихо изрече:
— В такъв случай предполагам, че ми искате оставката.
Макким кимна, без да каже нещо.
— Много бързаш да натиснеш спусъка — обади се Дру. — Една идея си прекалено бърз.
Делагера извади значката си, потърка я в ръкава и я побутна по гладкото дърво на бюрото.
— Дадено, шефе — каза много спокойно. — Моята кръв е испанска, чиста испанска кръв. Не мексиканска или португалска. В подобна ситуация дядо ми би действал с по-малко думи и повече барутен дим, но това не значи, че я намирам за забавна. Целенасочено бях злепоставен, защото навремето бях близък приятел на Донеган Мар. И двамата прекалено сме наясно, че това никога не е имало някакво значение в работата. Началникът на полицията и политическите му поддръжници може би са на друго мнение.
Дру внезапно се изправи.
— Забранявам ти да ми говориш по този начин! — изрева той.
Делагера бавно се усмихна. Нищо не каза, дори не погледна към Дру, който отново седна — навъсен, дишащ тежко.
След малко Макким загреба с шепа значката, пусна я в средното чекмедже на бюрото си и се изправи.
— Временно си отстранен от работа, Делагера. Дръж връзка с мен. — И забързан напусна кабинета си, без да се обърне.
Делагера бутна назад стола, в който седеше, и намести шапката на главата си. Дру се прокашля, надяна си примирителна усмивка и каза:
— Май поприбързах. От ирландската ми кръв ще е. Не се засягай. Урока, който учиш сега, всички сме го минали. Мога ли да те посъветвам?
Делагера стана, усмихна му се — суха усмивчица, която помръдна ъгълчетата на устните му, но остави лицето вкаменено.
— Знам какъв е съветът ви, господин началник. Да забравя случая Мар.
Дру се засмя, отново самото добродушие.
— Не съвсем. Случаят Мар не съществува. Имлей си призна, че го е застрелял, чрез адвоката си. Твърди, че било при самозащита. На сутринта ще се предаде. Не, съветът ми е друг. Върни се в окръг Толука и се извини на лесничея. Мисля, че с това ще ти се размине. Опитай и ще се убедиш.
Делагера бързо отиде до вратата и я отвори.
— Познавам мошеника от пръв поглед, господин началник. Вече му е платено. — И излезе.
Дру проследи затварянето на вратата, която сухо изщрака. Лицето му бе сковано от ярост. Розовата му кожа бе придобила тестен цвят. Ръката, стиснала кехлибареното цигаре, се тресеше неудържимо и върху коляното на безупречните, остри като ножове ръбове на панталона му се посипа пепел.
— Кълна се — произнесе сковано в тишината. — Може да си корав испанец, може да си корав като бронирано стъкло… но никак не е трудно да бъдеш надупчен.
Стана, несръчен в яда си, внимателно изчетка пепелта от панталона и се пресегна към шапката и бастунчето. Маникюрираните му пръсти трепереха.
8
„Нютън стрийт“, в отсечката между „Трета“ и „Четвърта улица“, беше осеяна с евтини магазини за
