дрехи, аркади с игрални апарати, долнопробни хотели, пред които мъже шареха с очи и плъзгаха покрай цигарите си подбрани думи, без да помръдват устни. Някъде в средата на отсечката над брезентова козирка издаден напред дървен надпис обявяваше:
От ръба на тротоара надолу се спускаха стълби. Делагера слезе.
В предната част на билярдната зала беше почти тъмно. Масите бяха покрити с чаршафи, стиковете строени в сковани редици. Далече в дъното обаче светеха лампи — ярки бели лампи, на чийто фон се открояваха скупчените силуети на глави и рамене. Делагера се насочи натам.
Внезапно, като по даден сигнал, шумът заглъхна и от тишината долетя острото потракване на билярдни топки, тъпото потропване на стикове от джоб на джоб, категоричното дрънване на изстреляната топка.
Делагера спря до една от покритите с чаршафи маси, извади от портфейла десетдоларова банкнота, а от една преградка — самозалепващо се листче. На него написа „Къде е Джо?“, лепна го към банкнотата и я сгъна на четири. Пристъпи към тълпата и си проправи път навътре, докато стигна досами масата.
Висок бледолик мъж с невъзмутимо лице и грижливо сресана на път кестенява коса натриваше с тебешир стика си, докато разглеждаше изучаващо разположението на топките върху масата. Наведе се напред, стиснал дървената пръчка със силни бели пръсти. Шумът от залаганията тупна като камък. Високият без усилие изпълни мазен три джобен удар.
Седналият върху висока табуретка мъж с пълно плоско лице пропя монотонно:
— Четирийсет за Чил. Осем разлика.
Високият отново натри с тебешир етика си, огледа се лениво наоколо. Очите му забърсаха Делагера, без да изразят нищо. Делагера пристъпи плътно до него и каза:
— Ще приемеш ли залог, Макс? Пет към едно за следващия удар. Високият кимна.
— Приемам.
Делагера постави сгънатата банкнота на ръба на масата. Младо момче с раирана риза се пресегна да я вземе. Макс Чил му попречи, без да проличи някаква преднамереност, пъхна банкнотата в джобчето на жилетката си и безразлично обяви:
— Пет към едно.
Наведе се за следващия удар.
Изпълни чист зигзаг, изчислен до милиметър. Проехтяха ръкопляскания. Високият връчи стика на помощника си в раираната риза и рече:
— Почивка. Трябва да отскоча до едното място.
Тръгна през полумрака към дъното, мина през врата с надпис МЪЖЕ. Делагера запали цигара, огледа обичайните за „Нютън стрийт“ нехранимайковци. Съперникът на Макс Чил, също висок, блед и невъзмутим, стоеше до един от реферите и му говореше нещо, без да помръдва устни. Близо до тях, самотен и високомерен, красив филипинец с елегантен бежов костюм пушеше шоколадова на цвят цигара.
Макс Чил се върна при масата, пресегна се за своя стик, натебешири го. Бръкна в джобчето на жилетката си и каза мързеливо:
— Дължа ти пет, приятел. — И подаде сгъната банкнота на Делагера.
Изпълни три „топовни гърмежа“ един след друг, без пауза. Реферът пропя:
— Четирийсет и пет за Чил. Разлика дванайсет.
Двама мъже се отделиха от тълпата, запътиха се към изхода. Делагера ги последва, движейки се плътно покрай покритите с чаршафи маси към стълбите. В подножието им спря, разгъна банкнотата, прочете адреса, надраскан под въпроса на листчето. Смачка банкнотата, посегна да я пъхне в джоба си.
Нещо твърдо го ръгна в гърба. Треперлив глас, като опъната струна на банджо, изрече:
— Защо не помогнеш на един човек, а?
Ноздрите на Делагера трепнаха и се изостриха. Погледна към краката на двамата мъже по стълбите отпред, към отразения блясък на уличните лампи.
— Хайде — мрачно додаде треперливият глас. Делагера приклекна рязко на една страна и се извърна във въздуха. Изстреля назад змиевидна ръка.
Сграбчи глезен, докато падаше. Размаханият пистолет мина над главата, удари се в рамото му и изпрати болезнена стрела надолу по лявата му ръка. Дочу се горещо, тежко дишане. Нещо безмилостно смачка панамената му шапка. В непосредствена близост се дочу слабо остро изръмжаване. Той се претърколи, извъртя глезена, сгъна коляно под себе си и рязко дръпна нагоре. В следващия миг пак беше на крака, гъвкав като котка. Отхвърли със сила глезена далеч от себе си. Филипинецът в бежовия костюм тупна тежко по гръб на пода. Подскочи пистолет. Делагера го изрита от малката мургава ръка и той се плъзна под една от масите, филипинецът лежеше неподвижно по гръб, мъчеше се да надигне глава, шапката с елегантно подвита периферия не помръдваше, като залепена за мазната му коса.
В дъното на залата мирно си продължаваше билярдният мач на три джоба. Ако някой бе доловил шума от боричкането, поне не помръдна да провери какво става. Делагера измъкна с рязко движение от задния си джоб къса гумена палка и се наведе. Напрегнатото кафеникаво лице на филипинеца се сбръчка.
— Много има да учиш. Ставай, малкият.
Гласът на Делагера беше леден, но небрежен. Мургавият се изправи тромаво, вдигна ръце, после лявата му ръка се плъзна като змия към дясното рамо. Палката на Делагера я свали с един удар, с безгрижно махване на китката. Онзи изпищя с тънко гласче на гладно коте.
Делагера сви рамене. Устата му се опъна в саркастична усмивка.
— Решил си да ме ограбиш, а? Друг път, жълтурко. Сега съм зает. Разкарай се!
Филипинецът се приплъзна заднишком между масите, привит одве. Делагера прехвърли палката в лявата си ръка, дясната вдигна рязко към дръжката на пистолета си. Остана така, без да откъсва поглед от очите на филипинеца. После се обърна и бързо изкачвайки стъпалата, изчезна.
Мургавият се стрелна напред покрай стената и се пъхна под масата да си търси пистолета.
9
Джоуи Чил, който отвори рязко вратата, държеше очукан пистолет с къса цев. Беше дребен, одрусан от живота мъж, с напрегнато, угрижено лице. Плачеше за бръснене и чиста риза. От стаята зад него се разнасяше остра животинска миризма.
Той свали дулото, усмихна се кисело и отстъпи назад.
— Хайде, ченге. Откога те чакам.
Делагера влезе и затвори вратата. Килна панамената си шапка на темето върху острата си коса и изгледа безизразно Джоуи Чил.
— Да не мислиш, че помня адреса на всеки несретник в града? Трябваше да го взема от Макс.
Дребният изръмжа нещо и си легна в кревата, като пъхна пистолета под възглавницата. Сключи, ръце на тила си и запримигва към тавана.
— Да ти се намира стодоларова банкнота, ченге?
Делагера рязко издърпа дървения стол пред леглото и го възседна с ръце върху облегалката. Извади късата си луличка, бавно я натъпка, загледан с отвращение към затворения прозорец, олющения емайл на рамката на кревата, мръсните, измачкани завивки, умивалника в ъгъла с двата захабени пешкира, провесени над него, към голата тоалетна масичка с половинка джин, цопната върху хотелската Библия.
— Май не смееш да си покажеш носа навън? — попита, но без интерес.
— Търсят ме, ченге. И като ти казвам, че ме търсят, значи яко ме търсят. Защото разполагам с нещо. Струва стотачка.
Делагера бавно, безразлично прибра кесията с тютюна, поднесе запалена клечка към лулата и запафка с отчайваща леност. Дребният върху леглото нервничеше, хвърляше му коси погледи. Делагера бавно изрече:
— Добър доносник си, Джоуи. Не може да ти се отрече. Но сто долара са доста пари за едно ченге.
— Струват си. Ако се интересуваш от убийството на Мар дотолкова, че да искаш да го разрешиш.
Очите на Делагера спряха да се разхождат из стаята, станаха леденостудени. Зъбите му здраво
