такава степен.
Лесничеят се ухили широко, нищо не каза. Шосето се промъкваше през седловина, от дясната му страна имаше дере. Хълмовете отляво бяха насечени от малки каньони. В някои се виждаха прокараните груби пътища, полубуренясали, прорязани от коловози.
Делагера рязко и внезапно люшна голямата кола наляво, стрелна я в разчистена площадка от червеникава почва, обрасла с изсъхнала трева, рязко натисна спирачката. Колата залитна, наклони се на една страна и закова със стържене на място.
Лесничеят се метна яростно надясно, после политна напред към стъклото. Изруга, изправи се рязко и се пресегна с дясната ръка към пистолета в кобура.
Делагера хвана тънката корава китка и остро я изви към тялото на мъжа. Лицето на лесничея пребледня под дълбокия загар. Лявата ръка заопипва кобура, после омекна. Мъжът заговори със стегнат, изпълнен с болка глас:
— Само влошаваш нещата, ченге. Получих анонимно обаждане от Солт Спрингс. Описаха колата ти, казаха къде се намира. Съобщиха също, че вътре ще намеря убита кошута. Аз…
Делагера пусна китката, рязко откопча кобура и с едно движение измъкна от него колта. Метна пистолета навън.
— Излизай, окръг Толука! И се върни на автостоп, както спомена. Какво става — не можеш ли повече да живееш само на заплата? Сам си ми подхвърлил кошутата при езерото Пума, проклет мошеник!
Лесничеят бавно се измъкна, стъпи на земята с безизразно лице, с вяло провиснала долна челюст.
— Много грубо пипаш — промърмори. — Ще съжаля ваш за това, ченге. Ще подам оплакване.
Делагера се плъзна по седалката и излезе през дясната врата. Застана плътно до лесничея и много бавно изрече:
— Може и да греша, господине. Може и наистина да са ти се обадили. Няма да се учудя.
Измъкна с рязко движение трупа на кошутата от колата, положи го на земята, без да откъсва поглед от лесничея. Слабият мъж не помръдна, не направи опит да вземе пистолета си, паднал в тревата на три- четири метра от него. Водораслевите очи бяха мътни, много студени.
Делагера се върна в кадилака, отпусна рязко ръчната спирачка, включи мотора. Излезе на заден на шосето. Лесничеят още не бе помръднал.
Кадилакът се стрелна напред, спусна се по нанадолнището и изчезна от поглед. Когато съвсем се изгуби, лесничеят вдигна пистолета си, закопча го в кобура, завлече кошутата зад храсталаците и тръгна назад покрай пътя към височинката на седловината.
6
— Някакъв мъж звъня три пъти, лейтенант, но не си остави номера. Два пъти ви търси една жена. Не си даде нито името, нито телефона — съобщи момичето от телефонната служба на жилищния блок „Кенуърти“.
Делагера пое от ръката му листчетата, прочете на три от тях името „Джоуи Чил“ и в колко часа е звънял. Взе двете адресирани до него писма, докосна шапката си вместо довиждане и се качи в асансьора. Слезе на четвъртия етаж, тръгна по тесния смълчан коридор, отключи една врата. Без да пали лампи, отиде до големия френски прозорец, разтвори го широко и застана там, загледан в плътното мрачно небе, в проблясващите неонови светлини и в пронизващите лъчи на фаровете по булевард „Ортега“ две преки по- нагоре.
Запали цигара и я изпуши до половината, без да помръдне. Лицето му в мрака бе много издължено, особено тревожно. Най-сетне се отдръпна от прозореца, влезе в малката спалня, запали настолна лампа и се съблече. Влезе под душа, после се изтри с хавлиена кърпа, облече чисто бельо и мина в кухнята да си забърка питие. Изпи го и докато се обличаше, изпуши още една цигара. Телефонът в дневната зазвъня, когато си закопчаваше кобура.
Беше Бел Мар. Гласът й бе завален и гърлен, сякаш бе плакала с часове.
— Радвам се, че те чувам, Сам. Аз… не исках да кажа това, което ти наговорих. Бях потресена и объркана, направо обезумяла. Разбираш, нали, Сам?
— Естествено, малката — каза Делагера. — Забрави. Пък и ти беше права. Току-що се връщам от езерото Пума и имам чувството, че бях изпратен там, за да се отърват от мен.
— Сега само ти ми остана, Сам. Нали няма да им позволиш да ти сторят нещо лошо?
— Кого имаш предвид?
— Знаеш кого. Не съм вчерашна, Сам. Разбирам, че това е заговор, мръсен политически заговор, целящ да го отстранят.
Делагера стисна слушалката до болка. Усети устните си сковани, твърди. Мълча известно време, не бе в състояние да отвори уста. Накрая успя да каже:
— Може да е това, на което прилича, Бел. Караница за онези снимки. В края на краищата Дони имаше всички основания и право да каже на човек като онзи да си оттегли кандидатурата. Това не е изнудване… Пък и държеше пистолет в ръката си.
— Ела да се видим при първа възможност, Сам. Гласът й заслабна от изразходвани чувства, прозвуча нотка на копнеж. Той побарабани по бюрото, поколеба се отново.
— Разбира се — отвърна. — Кога някой от вас е ходил във вилата за последен път?
— Не знам. Не съм стъпвала там от една година. Той ходеше… сам. Може да се е срещал с хора там горе. Просто не съм наясно.
Той измънка нещо неангажиращо, след малко се сбогуваха и затвориха.
Делагера се загледа с празен поглед в стената над писалището. В очите му проблясваше нова светлина, остра искрица. Лицето му бе напрегнато, вече без следа от колебание.
Върна се в спалнята да си вземе сакото и панамената шапка. На излизане подбра трите листчета с името „Джоуи Чил“, накъса ги на парченца и ги изгори в пепелника.
7
Пийт Маркъс — едрият тъмнорус полицай, седеше странично зад малко, отрупано с бумаги бюро В почти празната канцелария, съдържаща две такива бюрца, поставени до срещуположните стени. Второто беше подредено и спретнато, отгоре му имаше зелена попивателна, комплект писалки от оникс, малък месингов календар и голяма раковина, служеща за пепелник.
Кръгла сламена възглавничка, приличаща донякъде на мишена, беше подпряна изправена върху обикновен дървен стол до прозореца. Пийт Маркъс държеше в ръка шепа перца и ги мяташе по възглавничката като мексикански ножохвъргач. Вършеше това разсеяно и не особено умело.
Вратата се отвори и в стаята влезе Делагера. Затвори и се облегна на вратата, загледан вдървено в Маркъс. Тъмнорусият изскърца в стола си, докато се извръщаше, наклони го назад и се почеса по брадичката с широкия нокът на палеца си.
— Здрасти, испанецо. Добре ли пътува? Шефът опищя орталъка къде си.
Делагера изсумтя и пъхна цигара между гладките си кафеникави устни.
— Ти беше ли в кабинета на Мар, когато намериха снимките, Пийт?
— Да, ама не ги намерих аз. Шефът ги откри. Защо?
— А Видя ли го с очите си как ги намира?
Маркъс се вторачи в него, после тихо, предпазливо изрече:
— Наистина ги намери, Сам. Не ги е подхвърлил, ако това имаш предвид.
Делагера кимна, сви рамене.
— Нещо за куршумите?
— Да. Не са трийсет и втори, а двайсет и пети калибър. От проклетите пищовчета. Макар и автоматичен. Гилзи не намерихме.
— Имлей не е забравил гилзите — монотонно произнесе Делагера, — а си е тръгнал без снимките, заради които е убил.
Маркъс свали крака на пода и се наведе напред, после вдигна поглед нагоре през светлорусите си
