— Разбира се, господин Сам. Нито дума.
Делагера й се усмихна, тръгна безшумно на каучуковите си подметки по керамичния под към дъното на къщата и сви под прав ъгъл в друг коридор, досущ като първия. Почука на някаква врата. Никакъв отговор. Завъртя топката на бравата и пристъпи в дълга тясна стая, мрачна въпреки множеството прозорци. Дървета растяха досами тях, притискаха листа към стъклата. Някои от прозорците бяха закрити от дълги кретонени завеси.
Високата млада жена в средата на стаята не се обърна да го погледне. Стоеше неподвижно, сковано. Беше вперила поглед навън. Ръцете й, отпуснати покрай бедрата, бяха стиснати в юмруци.
Имаше червеникаво-кестенява коса, която сякаш бе събрала всичката светлина в стаята и образуваше кротък ореол около студеното й красиво лице. Беше облечена в син кадифен костюм със спортна кройка и външни джобове. Бяла носна кърпичка, поръбена със синьо, се подаваше от горното джобче, надиплена старателно с крайчетата нагоре, както при мъжете контета.
Делагера изчака очите му да привикнат с полумрака. След малко жената наруши тишината с висок, пресипнал глас.
— Е… докопаха го, Сам. Най-сетне го докопаха. Нима им беше толкова омразен?
— Дони бе в безпощаден бизнес, Бел — тихо изрече Делагера. — Допускам, че е играл по правилата, доколкото е възможно, но неминуемо си е спечелил врагове.
Тя бавно извърна глава и го погледна. В косите й играеха светлини. Златисто проблясваше в очите й. Гласът й потреперваше.
— Кой го е убил, Сам? Имат ли представа?
Делагера бавно кимна, седна в плетен стол, за люля шапката и очилата си между коленете.
— Да. Според нас извършителят е известен. Казва се Имлей, помощник-прокурор.
— Божичко! — едва издиша младата жена. — Накъде отива този покварен град?
Делагера продължи монотонно:
— Ето каква е работата… ако си сигурна, че искаш да знаеш… вече.
— Искам, Сам. Очите му не се откъсват от мен от стената, накъдето и да погледна. Молят ме да направя нещо. Той беше много добър с мен, Сам. Имахме си и своите неприятности, разбира се, но… не бяха съществени.
— Този Имлей се е кандидатирал за съдия с подкрепата на групировката Мастърс-Ейдж. Живее нашироко и доколкото ни е известно, съжителства с кабаретната актриса Стела ла Мот. Някъде, някак си са ги снимали заедно — много пияни и разголени. Снимките бяха намерени у Дони, Бел. В бюрото му. Според бележника е имал уговорена среща с Имлей за дванайсет и петнайсет. Предполагаме, че са се спречкали и Имлей го е изпреварил.
— Ти ли откри снимките, Сам? — съвсем тихо попита жената. Той поклати глава и се усмихна накриво.
— Не. Ако бях аз, можех и да ги прикрия. Намери ги Дру, началникът на полицията… след като ме отстраниха от разследването.
Главата й рязко се отметна. Яркосините очи се разшириха.
— Отстранили са те от разследването? Теб, приятеля на Дони?
— Да. Не го приемай толкова навътре. Аз съм полицай, Бел. В края на краищата върша каквото ми наредят.
Тя замълча, повече не погледна към него. След малко той се обади:
— Ако можеш да ми дадеш ключовете от вилата ви при езерото Пума. Наредено ми е да се кача и да огледам за улики. Дони провеждаше там някои от съвещанията си.
Нещо се промени в лицето на жената: придоби почти презрително изражение. Гласът й бе изпразнен от нюанси.
— Ще ги донеса. Но там няма да откриеш нищо. Ако ще им помагаш да намерят улики срещу Дони… за да очистите от подозрение този Имлей…
Делагера се усмихна едва-едва и леко поклати глава.
— Какви ги говориш! Преди да направя нещо подобно, ще си подам оставката.
— Разбирам.
Тя се насочи към вратата и излезе от стаята. Той остана да седи неподвижно, докато я нямаше, загледан с празен поглед в стената. Лицето му бе наскърбено. Изруга тихо под носа си.
Жената се върна, приближи се и протегна ръка. Нещо издрънча в шепата й.
— Ключовете, ченге.
Делагера ги взе и ги пусна в джоба си. Лицето му се вдърви. Бел Мар отиде до една масичка и ноктите й силно задраскаха по емайлирана кутия, докато изваждаше от нея цигара. Обърнала гръб, тя заговори:
— Както отбелязах, едва ли ще ти провърви в начинанието. Толкова по-зле — засега можете да го набедите само в изнудване.
Делагера бавно издиша, постоя малко, после се извърна.
— Добре — каза тихо. Сега гласът му бе безразличен, все едно денят беше хубав и никой не е бил убит. Стигна до вратата и отново се обърна. — Ще се от бия да те видя, като се върна, Бел. Може би ще се чувстваш по-добре.
Тя не отговори, не помръдна. Държеше сковано незапалената цигара до устата си, съвсем близо. Делагера продължи:
— Би трябвало да си наясно какви чувства изпитвам. Навремето с Дони бяхме като братя. Аз… подочух, че напоследък двамата не се разбирате особено… Радвам се, че не е било вярно. Не допускай всичко това да те сломи, Бел. Няма защо да се държиш така… с мен.
Изчака няколко секунди, загледан в гърба й. Тя отново нито помръдна, нито продума и той излезе.
4
Тесен каменист път се спускаше рязко от шосето покрай хълма над езерото. Сред боровете тук-там надничаха покривите на дървени вили. В самия хълм имаше издълбан открит навес. Делагера паркира прашния си кадилак под него и се спусна по тясната пътека към водата.
Езерото беше тъмносиньо, но доста плитко. Две-три плоскодънни лодки се носеха свободно по него, а в далечината зад един завой бръмчеше мотор. Полицаят мина покрай стени от гъста ниска растителност, стъпвайки върху наслоени борови иглички. Заобиколи мъртъв дънер и прекоси малък дървен мост към вилата на Мар.
Беше построена от кръгли трупи с широка веранда откъм езерото. Изглеждаше самотна и безлюдна. Поточето под моста се извиваше покрай къщата, а единият край на верандата се спускаше отвесно към големите плоски камъни, през които се процеждаше водата. През пролетта, при пороите, те щяха да останат под нея.
Делагера изкачи дървените стъпала, извади ключовете от джоба си, отключи тежката входна врата, постоя на верандата и запали цигара, преди да влезе. Беше много спокойно, много приятно, много прохладно и чисто след жегата на големия град. Планинска сойка бе кацнала на един пън и си почистваше крилата. Някой в другия край на езерото подрънкваше на укелеле. Той прекрачи прага на вилата.
Загледа се в прашните еленови рога, голямата кръгла маса с разхвърляни списания, старомодния радиоапарат. Имаше грамофон във вид на кутия и стърчаща купчина плочи до него. Върху маса близо до обемната, облицована с големи камъни камина стърчаха високи неизмити чаши и половин бутилка шотландско уиски до тях. По пътя горе мина кола и спря някъде наблизо.
Нямаше никакъв смисъл във всичко това. Човек на Донеган Мар не би оставил нищо съществено в планинска хижа.
Надникна в две спални, едната — съвсем малка, с две легла и нищо друго, втората — по-обзаведена, с елегантно легло и ярка женска пижама, метната отгоре. Не приличаше да е на Бел Мар.
В дъното имаше кухничка с газова печка и друга на дърва. Отключи задната врата и излезе на малка веранда на нивото на земята до купчина дърва за огрев и брадва с две остриета, забита в дръвник. Тогава забеляза мухите.
Дъсчена пътека заобикаляше къщата към навеса с дърва. Слънчевите лъчи се промъкваха през
